Читаем Мъртвите сибирски полета полностью

Императорът, ядосан от измамата, издаде заповед всичките влакове, които отиват за границата, да бъдат строго прегледани.



През това време Вера и Владимир пристигнаха до германската граница. Като видя, че всички влакове за странство се претърсват, Владимир веднага събуди Вера. Когато се прощаваха за сетен път с Русия, директорът на Петербургската полиция, новоназначеният Данишев, влезе в купето и им съобщи, че Владимир и Вера са негови пленници.

— Нима ти, Данишев, си шпионин?

— Аз изпълнявам само дълга си — отвърна Данишев.

— Къде ще ме закараш?

— В Петропавловската крепост.

— Излъга и тогава последното ми желание, остави ме да се простя с баща ми. Аз ще ти кажа кой е моят баща. Великият княз, когото ти добре познаваш — каза шепнешком Владимир.

Данишев пребледня.

— Аз ще изпълня желанието ти, но трябва да ми обещаеш, че не ще избягаш.

След един час двамата бяха на път за двореца на великия княз.

След изчезването на Вера и Владимир там бе настанала голяма тревога. Княгиня Хела неспирно молеше да й кажат къде е детето й.

Великият княз мислеше, че Вера бе избягала при Елисавета и затова й писа да дойде при него.

— Какво желаете, Ваше Височество? — запита Елисавета, като влезе в стаята на великия княз.

— Не ме наричай „Височество“ и „Вие“. Ние трябва заедно сега да работим.

— Какво се е случило?

Константин разказа накъсо какво се бе случило с Вера и Владимир. Елисавета замислена наведе глава.

Зачу се конски тропот и след малко една каляска спря пред двореца на великия княз. Великият княз погледна от прозореца и видя Владимир, придружаван от Данишев. Влязоха в двореца.

— Нека Бог да ни помогне! — извика великият княз. — Нашите деца ги карат като пленници!

След малко вратата се отвори и на прага се показаха Владимир, Вера и Данишев.

Данишев разказа накъсо цялата работа.

— Заповедта на императора трябва да се изпълни, но аз ви моля да оставите под мой надзор както сина ми, така и дъщеря ми. Аз отговарям за тях.

— Принцеса Вера може да остане, Ваше Височество, обаче аз трябва да затворя Владимир в Петропавловската крепост по заповед на царя.

— Аз ще дойда с тебе, Данишев. Моля ти се, остави ме да взема един скъп предмет, който е мой спомен.

— И аз ще дойда — каза Елисавета.

— Не, майко, аз сам ще отида.

— Не, аз виждам какво искаш да направиш.

— Тихо, майко! Нима искаш да умра на бесилката?

Елисавета се изправи гордо. Устните й затрепериха, тя прегърна сина си и смело каза:

— Сбогом, сине, завинаги!

— Прощавай, майко! — каза Владимир и целуна ръката на майка си.

После Владимир тръгна към вратата. Преди да излезе, той се обърна към Вера и й каза сбогом.

Вера се втурна към него, като простря ръцете си.

— По очите ти разбрах, Вера — каза Владимир и излезе.

CXV. СМЪРТТА НА ВЛАДИМИР

Вървейки бързо, Владимир се отправи за стаята си и след като влезе в нея, за по-голяма сигурност заключи вратата.

„Това трябва да бъде! Връщане няма. Трябва да умра така, както прилича на един потомък на Романовци.“

Още с влизането си Владимир извади револвер от едно чекмедже и го прегледа.

„Драмата започна още от първия ден на раждането ми. Тя ще свърши с трагедия, защото и най-последният бедняк в Русия не е бил по-нещастен от мене. Жалко, но факт. Има хора на света, които се раждат само за да търпят мъки. Аз също съм един от онези, които са се родили в нещастие и свършват живота си в нещастие, макар че в жилите ми тече кръвта на Романовци. Самото ми раждане е едно престъпление, тогава и смъртта нека бъде престъпление.“

Неочаквано пред него се намери Вера.

— Вера, ангел мой, прости ми, че прибягвам до това средство, защото трябва да се пожертвувам, за да измия както моята, така и твоята чест.

Като каза това, Владимир насочи дулото на револвера към сърцето си.

Всички останаха вкаменени след излизането на Владимир от стаята. Само тихото хълцане на Елисавета се чуваше.

Вера остана като закована на мястото си. След малко тя като че се пробуди от дълбок сън и изплашено извика:

— Той ще се самоубие!

— Да, дъще моя, той ще се самоубие — каза, прегръщайки я, Елисавета.

— Кой ще се убива? — попита Данишев.

— Владимир — отвърна Елисавета.

— Това не трябва да стане! Той е мой арестант и ако не го предам жив… А, сега разбирам!

Вера изтича в стаята на Владимир и като видя, че вратата е затворена, извика силно.

— Владимире, ти не трябва да умреш! Ти трябва да живееш.

— Да живея?!

— Да. И това трябва да стане заради мене.

В същия миг до вратата дойде и Елисавета.

— Късно е, късно е… Неочаквано се разнесе гърмеж.

Когато изкъртиха вратата, намериха Владимир прострян на пода, целият потънал в кръв. Вера и Елисавета коленичиха до него.

— Вера, любима моя! — каза Владимир.

— Владимире, мили мой Владимире! — извика Вера и го прегърна, за да го целуне за последен път.

Сълзи потекоха от очите й.

— Умря, свърши вече! — каза тя, задавяйки се от плач.

CXVI. ПОСЛЕДНИ ДНИ

Вървят дните и хората един по един си заминават, оставяйки след себе си само спомени за близките си, но и те постепенно се, заличават. Делата на тия хора биват записани само от историята.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Люди как боги
Люди как боги

Звездный флот Земли далекого будущего совершает дальний перелет в глубины Вселенной. Сверхсветовые корабли, «пожирающие» пространство и превращающие его в энергию. Цивилизации галактов и разрушителей, столкнувшиеся в звездной войне. Странные формы разума. Возможность управлять временем…Роман Сергея Снегова, написанный в редком для советской эпохи жанре «космической оперы», по праву относится к лучшим произведениям отечественной фантастики, прошедшим проверку временем, читаемым и перечитываемым сегодня.Интересно, что со времени написания и по сегодняшний день роман лишь единожды выходил в полном виде, без сокращений. В нашем издании воспроизводится неурезанный вариант книги.

Герберт Джордж Уэллс , Герберт Уэллс , Сергей Александрович Снегов

Фантастика / Классическая проза / Космическая фантастика / Фантастика: прочее / Зарубежная фантастика
Пнин
Пнин

«Пнин» (1953–1955, опубл. 1957) – четвертый англоязычный роман Владимира Набокова, жизнеописание профессора-эмигранта из России Тимофея Павловича Пнина, преподающего в американском университете русский язык, но комическим образом не ладящего с английским, что вкупе с его забавной наружностью, рассеянностью и неловкостью в обращении с вещами превращает его в курьезную местную достопримечательность. Заглавный герой книги – незадачливый, чудаковатый, трогательно нелепый – своеобразный Дон-Кихот университетского городка Вэйндель – постепенно раскрывается перед читателем как сложная, многогранная личность, в чьей судьбе соединились мгновения высшего счастья и моменты подлинного трагизма, чья жизнь, подобно любой человеческой жизни, образует причудливую смесь несказанного очарования и неизбывной грусти…

Владимиp Набоков , Владимир Владимирович Набоков , Владимир Набоков

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века / Русская классическая проза / Современная проза