Читаем Мъртвите сибирски полета полностью

Всички останаха потресени от тази вест. Всеки оплакваше загубата на най-свободомислещия между всички императори от времето на Петър Велики.

Не след дълго вратата на балкона се отвори и се показа стройната фигура на Александър III.

„Ето новия ни цар“ — утешаваше се народът и пееше руския химн „Боже, царя храни“.

Александър погледна с ясен поглед народа, който го акламираше.

Той не можеше да бъде весел въпреки предаността, която виждаше у народа си. Неговата фамилия бе непрестанно преследвана от нихилистите. Той се поклони само и се върна при трупа на баща си.

Завари тук чичо си, великия княз.

— Отмъщение, отмъщение за тези, които убиха баща ми! — викаше Александър III, като стисна юмрука си. — Той беше единственият, който желаеше доброто на народа. Единственият недостатък на баща ми беше, че управляваше с благост. Обаче аз ще им покажа как се управлява. Те не заслужават да се отнася човек с добро към тях. Моят девиз ще бъде отмъщението, а делата ми — прикладът!

Великият княз изслуша спокойно племенника си.

— Драги племеннико, позволи ми и днес да те назовавам така, защото от утре ще трябва да те наричам Величество. Не мисли така, а знай, че любовта на народа се спечелва пак е любов. Народът се управлява със свобода, но селянинът още не е вкусил от нея. Народът е потъпкан. С него се постъпва много лошо. Да не мислиш, че убийците са от народа? Лъжеш се много, ако мислиш така…

— Спри — каза Александър III. — Остави ме да управлявам, както аз желая.

— Ти не ще управляваш, както добрият ти баща — отвърна великият княз. — Аз съм сега ваш подчинен, Ваше Величество, и ще изпълнявам заповедите ви.

Александър III поклати доволно глава.

— Как се казваше убиецът? Желая да чуя как ще се оправдава.

— Бояновски, Ваше Величество. Мога ли да бъда още с нещо полезен?

— Назначавам ви за върховен съдия на нихилистическия процес.

— Моля ви да ме освободите от тази длъжност.

— Много съжалявам, но това го желая аз. Потрудете се да намерите Бакунин, който навярно е още в Петербург.

Великият княз се поклони и излезе.

Владимир го чакаше в коридора, те отидоха заедно в двореца на великия княз.

— Искам да поговоря с тебе по-сериозно, Владимире. Негово величество императорът ме назначи за председател на съда, който ще съди нихилистите. Това не е много приятно за мене, но какво да правя, когато той не иска да ме освободи от тази длъжност. Никога не съм бил много добре с него и затова искам да се махна от Русия. Аз ще замина, а тебе, сине, ще гледам да те настаня тук и да бъдеш добре. Сега ще те питам нещо — не като баща, а като съдия. Ти трябва да ми кажеш къде се намират Михаил Бакунин и неговите другари.

Владимир пребледня, но скоро се съвзе и каза решително:

— Татко, ти знаеш, че Бакунин е приятел на моята майка. Той я е пазил по пътя за Сибир и докато е била там. Не само това, но в лицето на Бакунин аз виждам един добър човек и към него изпитвам голяма почит, затова не мога да го предам. Моля те, не настоявай, защото не мога да ти кажа.

— Кажи ми само къде мога да го намеря.

— Как мога да зная това, когато Бакунин е като птица във въздуха — сега се намира тук, а след малко на друго място. Този човек никой не може да го улови. Народът го обича и му дава подслон — както на него, така и на приятелите му.

— Щом е така, значи всички Романовци са загубени и трябва да се откажат от престола. Цяла Русия значи мисли като Михаил Бакунин.

— Кой може да отрече това, татко? В Русия има хиляди привърженици на Романовците, които са готови заедно с царя да умрат за отечеството си.

— А сега мой дълг е да ти съобщя, че ти си мой пленник, въпреки че много страдам при мисълта, че така трябва да постъпвам с тебе. Императорът е строг и аз изпълнявам дълга си. Сега можем да си отидем до второ разпореждане.

Владимир тръгна да си върви, но преди да стигне до вратата, Константин се завтече и го прегърна.

— Сине мой, благородни синко, прегърни ме. Аз се гордея, че ти не пожела да станеш предател. Това ми хареса! Ти си истински мой син.

Владимир влезе в другата стая, където потъна в мисли. Той беше заточеник. Причината за всичко това бе неговото раждане. В неговите жили течеше кръвта на Романовците, обаче той не чувствуваше никаква привързаност към тях. Той обичаше и предпочиташе Михаил Бакунин пред нещастния велик човек!

CXIII. БЯГСТВОТО НА БАКУНИН

Когато се случи страшното приключение на улица „Инженерна“ и Александър II бе потънал в кръв, нихилистите бяха постигнали своята цел. Главният двигател на това дело, Михаил Бакунин, вършеше по-важна работа. Той искаше след убиването на Александър II да вдигне революция в столицата. За да постигне тази цел, той бе в съгласие с някои от командирите на петербургските полкове, които му се бяха заклели, че ще действуват солидарно за постигането на многожеланата свобода на народа.

Като спечели на своя страна гвардейския полк, той мислеше, че щеше да бъде лесно да разбунтува народа против династията.

Младите офицери удържаха на думата си.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Люди как боги
Люди как боги

Звездный флот Земли далекого будущего совершает дальний перелет в глубины Вселенной. Сверхсветовые корабли, «пожирающие» пространство и превращающие его в энергию. Цивилизации галактов и разрушителей, столкнувшиеся в звездной войне. Странные формы разума. Возможность управлять временем…Роман Сергея Снегова, написанный в редком для советской эпохи жанре «космической оперы», по праву относится к лучшим произведениям отечественной фантастики, прошедшим проверку временем, читаемым и перечитываемым сегодня.Интересно, что со времени написания и по сегодняшний день роман лишь единожды выходил в полном виде, без сокращений. В нашем издании воспроизводится неурезанный вариант книги.

Герберт Джордж Уэллс , Герберт Уэллс , Сергей Александрович Снегов

Фантастика / Классическая проза / Космическая фантастика / Фантастика: прочее / Зарубежная фантастика
Пнин
Пнин

«Пнин» (1953–1955, опубл. 1957) – четвертый англоязычный роман Владимира Набокова, жизнеописание профессора-эмигранта из России Тимофея Павловича Пнина, преподающего в американском университете русский язык, но комическим образом не ладящего с английским, что вкупе с его забавной наружностью, рассеянностью и неловкостью в обращении с вещами превращает его в курьезную местную достопримечательность. Заглавный герой книги – незадачливый, чудаковатый, трогательно нелепый – своеобразный Дон-Кихот университетского городка Вэйндель – постепенно раскрывается перед читателем как сложная, многогранная личность, в чьей судьбе соединились мгновения высшего счастья и моменты подлинного трагизма, чья жизнь, подобно любой человеческой жизни, образует причудливую смесь несказанного очарования и неизбывной грусти…

Владимиp Набоков , Владимир Владимирович Набоков , Владимир Набоков

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века / Русская классическая проза / Современная проза