Мъртвите сибирски полета

Отначало младото момиче се поколеба да стори това, но след малко се хвърли в неговите обятия.

— Колко те уважавам тебе, възвишения човек! — каза момичето, като обви ръцете си около врата му.

— Наистина ли ме любиш, Ло? Повтори още веднъж, моля те, тези думи.

Повдигайки побелялата вече коса на Бакунин от челото, Ло каза:

— Обичам те, мили мой!

Умеещият да нагласява само планове за покушения Бакунин се наведе и страстно целуна момичето.

— Ло — каза той, — досега не съм обичал никоя. Ти си първата, която с такава страст прегръщам. Нищо не е в състояние да ни раздели. Ние сме родени един за друг и заедно ще се борим срещу всички бури на живота. Ако днешният ми план успее, аз ще те изведа от студената Русия в топлите страни. Там ние ще бъдем щастливи.

Едно тихо похлопване на вратата ги пробуди от любовния сън.

— Вече е време, Бакунин — каза Пал.

— Да, време е вече, приятелю — отвърна Бакунин, като се изскубна от обятията на своята любима.

Той се сбогува с Ло, като й каза, че ако остане жив, тя ще бъде негова годеница. А ако умре — негова вдовица.

След като Пал благослови дъщеря си и Бакунин, и тримата излязоха от къщи.

Император Александър II продължи разходката си.

Като наближи улица „Инженерна“, той повика командира на казашкия корпус полковник Дворецки.

— Внимавайте добре, господин полковник. Не зная защо, но предчувствувам, че ме застрашава някаква опасност.

— Ваше Величество, аз не виждам нищо подозрително. Пък и улиците, както винаги, са пълни с полицейски шпиони.

— Добре — каза Александър II и даде знак на полковника да отиде на мястото си.

Когато влязоха в улица „Инженерна“, неочаквано насреща се появи една жена и спря конете на царската каляска. Беше Титана. Тя трябваше да улови конете отстрана, но за по-голяма сигурност тя застана отпреде им. Конете стъпкаха жената и след това спряха.

В същия миг един бедно облечен човек застана пред каляската на императора. Той държеше в ръцете си един хляб.

Императорът учудено го изгледа.

— Какво желаете? — попита Александър II Бояновски.

— Ваше Величество, това е всичкият хляб, който имам в къщата си. Аз и децата ми гладуваме.

Императорът се наведе и съжалително погледна просяка.

Главата на императора беше близо до хляба. Бояновски хвърли хляба под каляската.

— Какво е това? — извика Александър II.

— Твоята смърт! — каза Бояновски.

После се чу силен трясък. Цялата каляска се повдигна от сътресението, но Александър II бе само контузен в краката.

Полковник Дворецки обърна бързо коня си и залови Бояновски. Той бе заобиколен още в същия миг от едно множество хора, готови да го разкъсат на парчета.

— Оставете това нищожество — извика полковникът. — Благодарение на Бога императорът остана невредим.

— На парчета да го разкъсаме! — викаше разярената тълпа.

— Оставете го, той трябва да живее, за да каже причината, поради която е искал да убие императора.

Александър II се окопити. Той разбра, че е останал незасегнат, но неговият телохранител и едно дете бяха цели облени в кръв.

— Страшно наистина! Не е ли грешно да се пролива невинна кръв?

— Здрав ли сте, Ваше Величество? — попита вторият телохранител.

— Както виждате, нищо не ми е. Само малко се уплаших.

— Да вървим ли, Ваше Величество? — запита кочияшът.

— Не, почакайте да видим причинителя на атентата. Здрав ли сте, полковник?

— Благодарение Богу, опасността вече мина.

— Не бързайте да благодарите на Бога — каза Бояновски, като се изсмя лукаво, — защото опасността още не е минала.

— Но кой си ти, човече? Какво ти сторих, че искаш да ме убиеш?

— Ще ти кажа накратко. Някога, царю, аз бях твой любимец, но поради непостоянството на твоя характер и е помощта на моята жена ти ме изпрати на заточение в Сибир. Аз съм Николай Бояновски, бивш държавен съветник.

Императорът се стресна.

— Николай Бояновски? И ти успя да станеш убиец?

— Моли се, Александре, защото минутите ти са прочетени. Ти не ще се отървеш оттук. Да, Ваше Величество, по-скоро бягайте!

— Да се върнем тогава назад — каза императорът. Но в момента, когато кочияшът обърна конете, Пал се приближи до каляската с книгата в ръце. После той вдигна книгата. Един от полицаите съзря опасността, но беше вече късно. Книгата падна точно пред краката на императора.

Разнесе се силен гръм. Поради големия дим, който се вдигна, никой не можа да види какво се случи, но когато пушекът се разпръсна, откри се страшна картина.

Александър II беше коленичил, държейки се за колелото на каляската. Дясната ръка и краката му бяха откъснати. Цялата му глава бе обляна в кръв, а едното му око висеше настрана.

— Императорът е убит! Хванете убиеца! — викаше полковник Дворецки и след това изтича при ранения.

Императорът падна.

— О, убиха ме…

Макар че полковник Дворецки бе тежко ранен, изтича при императора.

— Студено, студено… — каза императорът.

После някои поискаха да го отнесат в най-близката къща, но желанието на императора бе да умре в двореца си, затова го сложиха в каляската и го закараха в двореца.

Нихилистите постигнаха целта си!

Александър II, повелителят на цяла Русия, бе на смъртно легло.