Мъртвите сибирски полета

— Почакайте, Горчаков. Защо ли брат ми не идва? Аз не съм свикнал на неточност. Най-после няма да го чакам. Днес ще се разходя с открит файтон, както никога досега. Нека народът види и се увери, че неговият цар не се страхува от нищо. Наредете да вървят двама телохранители пред файтона.

— Ваше Величество, вие се излагате на опасност. Не мислите ли, че давате на нихилистите случай да ви убият?

— Напоследък малко се говори за нихилистите. И да се мамя в това, поне ще умра храбро — когато и да е, все ще се мре! И двамата излязоха от стаята. Преминаха по богато украсените коридори, където някога бе живял Павел.

— Виждате ли, драги Горчаков, тази рисунка? Това е портретът на цар Павел — най-щастливия от всичките руски царе, който беше убит, въпреки че желаеше доброто на народа.

Императорът вдигна случайно ръката си и се чу силен трясък.

Слугата, който ги следваше, извика изненадан.

— Какво е това? — попита Горчаков.

— Една от скъпите саксии, която беше на тази маса.

— Знам, старче — каза императорът, като се обърна към слугата, който го гледаше тъжно. — Защо ме гледаш така? Ти се страхуваш за моя живот, понеже аз съборих саксията. Има едно предание, което казва, че щом се случи някоя беда в стаята на цар Павел, нещо лошо щяло да се случи на Романовците. Това, разбира се, е само суеверие. Успокой се, старче, Бог ще ни пази.

След малко императорът и Горчаков бяха на улицата. Натрупалият се народ поздрави радостно своя цар. Императорската каляска чакаше на улицата, на нея блестеше златен кръст.

— Какъв прелестен ден — каза императорът, като се обърна към Горчаков. — Никога не помня да е гряло така силно слънцето. Ще ме придружите ли?

— Много съжалявам, че не мога, защото след четвърт час ще имаме министерски съвет. Трябва да побързаме да освободим служащите.

— Винаги усърден, винаги точен! Вървете тогава и приемете царската ми благодарност за труда си.

Тъкмо когато този известен дипломат поиска да си тръгне, една особена фигура го задържа до царя.

Това бе една стара жена, облечена в скъсана дреха.

— Каква е тази? — запита учуден императорът.

— Може да е някоя бедна жена, която има нужда от помощ — отвърна Горчаков.

— Какво желаеш, бабо? — попита императорът.

— Не ме ли познаваш?

— Откъде да те познавам?

— Гледай — каза тя, — както свалям този шал от главата си, така свалям завесата на бъдещето.

Тя сне шала си и го стъпка с краката си.

— Приятелю, припомням ти, че те застрашава опасност!

— Нима е опасно да живея между своя народ?

— Дошъл е денят, когато ще се изпълни онова, което видя в огледалото при мене. Спомняш ли си, когато идва при мене да видиш бъдещето си? Придружаваше те човекът, на когото ти отряза после краката.

— Кардов — извика императорът. — Да, спомням си, че бях в една каляска и изведнъж хвърлиха в нея бомба, която ме разкъса на парчета.

— Да, това бе тогава в огледалото, но сега погледни каляската, не виждаш ли същото?

— Права е — каза императорът, като се улови за главата.

— Тогава ти обърнах внимание върху това, същото правя и сега. Съветвам те да не ходиш днес на разходка, защото те очаква явна смърт.

— Ще ме убият ли?

— Да, ще те убият, и то така, както бе в огледалото.

Императорът се разтрепера, но в същата минута погледна към многолюдното множество. Възможно ли беше да се покаже страхливец и да се върне?

— Благодаря за припомнянето ви, обаче аз не искам…

— Царю, послушай ме!

— Чух и разбрах — каза императорът, като хвърли един наполеон на старата. Вещицата сръчно го улови.

— Хубаво злато, но аз не ще го взема, то е оцапано с кръв. Ето парите ти, цар Александър! Приятна ти разходка в явната опасност.

— Ваше Височество, ако аз бях на вашето място, щях да я арестувам. Как може тя да знае това?

— Не, Горчаков, аз я познавам отдавна, тя е остаряла и изглупяла. Сега сбогом, Горчаков!

Императорът подаде още веднъж ръката си на министъра и тръгна към каляската.

Балони се доближи до каляската и с разтреперан глас каза на императора да се върне.

Императорът заповяда на телохранителя да отстрани старата.

— Ха, ха, ха, вие ме мислите за луда, но след два часа целият Петербург ще бъде в траур, защото един от Романовците ще бъде на носилка.

При тези думи косите на императора настръхнаха.

— Закарайте я — каза той.

Телохранителите изпълниха заповедта. Старата кипеше от злоба.

— Това ли е възнаграждението, което императорът ми дава за напомнянето? Добре тогава, желая на неприятелите му победа. Качи се, царю, на каляската, но знай, че ще загинеш!

— Запушете устата й, не желая да я слушам повече!

Заповедта бе на минутата изпълнена. По улицата, където щеше да мине императорът, бяха наредени от двете страни стражари. Те пазеха пътя свободен от любопитните хора, които искаха да го видят.

Царят все повече се успокояваше, като не можеше да повярва, че сред този народ, който го поздравляваше така любезно, ще се намери един убиец.

Каляската възви на ъгъла и се отправи към Невския проспект.

CXI. КРАЙ НА ЖИВОТА НА АЛЕКСАНДЪР II