Мъртвите сибирски полета

Владимир, който бе от два дена в Петербург, стоеше в една малка гостилница и гледаше постоянно към улицата.

След малко той видя някаква жена, която слезе от една тройка.

Оказа се, че е майка му Елисавета.

Владимир я посрещна. След милите поздрави двамата влязоха в една стая.

— Какво те е накарало, сине, да напуснеш Сибир? — попита Елисавета, като се отдръпна от прегръдките му. — Аз мисля, че си дал честната си дума на великия княз, че не ще напуснеш Сибир без позволението на императора. Имаш ли такова разрешение?

— Не, майко, нямам. Аз не удържах думата си. Ще бъда откровен и ще ти кажа защо направих това.

— Не знаеш ли, Владимире, че си направил най-голямото престъпление, защото в кръга, където сме ние родени, честната дума не се потъпква?

Владимир закри лицето си с ръка.

— Всичко зная, майко, но не можах да сторя друго. Аз изминах толкова път и толкова мъчнотии преодолях само за да спася живота на императора.

— На императора ли?

— Да, на императора и на неговото семейство. Нихилистите готвят ужасна смърт на всички Романовци! Този атентат ще погуби всички.

— И ти желаеш да предотвратиш това?

— Михаил Бакунин идва при мене и ме покани да го придружа. Той ми обещаваше даже короната, която принадлежала на мене. Покани ме лично да убия императора, но аз отказах.

— Добре си направил, браво! Не знаеш ли, нещастнико, че като предадеш враговете на императора, ти предаваш своите?

— Знам, но не можах друго да сторя. Сега ще отида при царя и ще му кажа, че ще спася живота му, при условие че той ще даде време на Бакунин и на неговите хора да избягат и да бъде доволен, че спасява своя живот.

— Глупак! Ти мислиш ли, че императорът ще остави да избягат тия, които са му трън в очите? Откажи се от това си намерение! Горко на този, който дръзне да се бърка в тази работа.

— Нима мислиш, че ще мълча, когато с една дума ще мога да спася живота на императора?

— Не само че желая, но ти заповядвам това! — извика Елисавета.

— Ти не можеш, майко, да искаш от мене такова нещо!

— Не, това го искам. Не предпочиташ ли живота на приятелите си, отколкото този на императора? Искаш ли да ти дам един съвет? Върни се в Сибир и гледай да прикриеш бягството си. Това е най-разумно.

— Не, майко, благодаря ти за съвета, но аз още днес ще отида при царя и ще го предупредя да се пази.

— Ти ще останеш тук! — извика сърдито Елисавета.

— Да, ще остана и ще отида при императора.

Елисавета застана на вратата.

— Ти не ще мръднеш нито крачка от тази стая. През моя труп само ще можеш да излезеш на свобода.

— Ти ме мразиш, майко! Честно ли е от моя страна да остана безразличен, когато мога да предотвратя едно убийство? Не ме задържай, майко, остави ме, тъй като ще бъда принуден да употребя насилие!

Владимир се втурна към вратата, но Елисавета отново застана пред него.

— Назад, нещастнико! Ти не ще излезеш оттука, докато аз съм жива.

Владимир остана непоколебим в решението си. Елисавета извади револвера и каза:

— Ако приближиш една крачка, ще стрелям!

— Ти искаш да ме убиеш?

— Не, но ти си мой пленник.

Като каза това, Елисавета напусна стаята и я заключи отвън.

Владимир остана в стаята. Разхождаше се нервно. Да избяга му бе невъзможно, тъй като решетките на прозорците бяха много дебели, а дъските на вратата бяха много здрави.

В това време Елисавета изтича в стаята на брат си, където я срещнаха радостно той и дъщеря му Ло. Елисавета разказа за срещата си с Владимир. Пал ту бледнееше, ту ставаше червен и когато тя свърши, запита нетърпеливо:

— Сигурна ли си, че той не може да избяга?

В това съм напълно сигурна, понеже стените са много дебели, а също и вратата, и прозорците.

— Ти ще ми позволиш, сестро, да известя за това Бакунин. Нека Ло те забавлява в мое отсъствие.

Хуго взе шапката си и излезе.

Какво ли стана с лудата?

След като доктор Пушкин си отиде, Исидор заведе Феодора в болницата.

От осем дни тя се намира в лудницата.

Бесът се увеличаваше от ден на ден. През цялото време тя бълнуваше несвързани думи.

Феодора беше затворена в една малка стаичка. Тя стана и започна с едно парче желязо, което намери под леглото си, да чупи бравата на вратата.

След малко тя сполучи в плана си и се впусна да тича през мрачния коридор, спусна се оттам по стълбите в градината. Тя не спираше, а постоянно тичаше, като че някой я гонеше. Най-после се умори от дългото тичане. Тя се спря пред една църква, която намери отворена, влезе в нея, легна на земята и заспа. Когато се събуди, беше вече обяд. Тя се запъти с бавни крачки към стълбите с цел да продължи пътя си.

Непрестанно интересуващият се от действията на Феодора Бояновски не закъсня и този път да се намери зад един ъгъл на същата улица и незабелязано от нея да следи какво ще прави по-нататък.

Побеснялата се отправи към Потемкиновата врата, намираща се на края на града. Тя постоянно подскачаше и тананикаше нещо неразбрано.

„Отмъстих за всичките си страдания в Сибир, а също и за мъките на майка си — помисли си Бояновски. — Сега искам да зная как ще свърши. Страхувам се да не оздравее отново, затова ще се помъча колкото е възможно по-скоро да дойде краят.“