Началото

Както се бе надявала, същата вечер Араи дойде да я посети. Визитата бе открита — и двамата бяха от Сейшуу и се очакваше да се срещнат. Той бе съпровождан от Муто Шизука. Наоми я поздрави със смесени чувства. Шизука бе доставила прощалното писмо на Шигеру до Маруяма и сега дори споменът за онова време изпълваше Наоми със същата смесица от скръб, ревност и отчаяние. Бяха изминали шест години, но чувствата й не бяха намалели. От време на време пътищата им се бяха пресичали и Шизука бе носила вести от Шигеру. Сега Наоми чакаше със същите противоречиви чувства — вероятно щеше да научи вести за него, но Шизука го бе видяла, бе чула гласа му, знаеше тайните му, може би дори бе почувствала допира му. Последната мисъл бе непоносима. Той й бе обещал, че няма да дели ложе с друга освен с нея, но шест години… несъмнено никой мъж не може да се ограничава толкова дълго. А Шизука бе тъй привлекателна…

Размениха си любезности и Сачие донесе чай. След като сервира на гостите си, Наоми рече:

— Сега владетелят Араи е капитан на стражите. Предполагам, че рядко виждате дъщерята на владетеля Ширакава.

Той отпи и отвърна:

— Бих се радвал, ако я виждах рядко, тъй като това би означавало, че отношението към нея е подобаващо и тя е радушно приета в семейството на Ногучи. Само че я виждам твърде често, както и всички стражи!

— Поне е жива! — възкликна Наоми. — Страхувах се, че е мъртва и Ногучи крият смъртта й.

— Отнасят се с нея като със слугиня — отвърна Араи гневно. — Живее с прислужниците и се очаква да споделя и задълженията им. Баща й няма право да я вижда. Тя е много красиво момиче и в най-скоро време ще се превърне в жена. Стражите се обзалагат кой първи ще я прелъсти. Правя всичко по силите си да я закрилям. Те знаят, че ще убия всеки, който я докосне. Но е срамно момиче от нейната фамилия да бъде подложено на такива унижения! — той внезапно млъкна. — Не мога да кажа повече; дал съм клетва за вярност пред владетеля Ногучи; за добро или за зло трябва да се примиря със съдбата си.

— Но не завинаги — рече Наоми с приглушен глас.

Араи хвърли поглед към Шизука, която се заслуша за момент и после му кимна леко. Той попита шепнешком:

— Знаете ли какви са намеренията на владетеля Отори? Нямаме много вести за него… хората говорят, че станал мекушав и изневерил на честта, за да си запази живота.

— Предполагам, че просто е невероятно търпелив — рече тя. — Каквито трябва да бъдем всички ние. Само че аз нямам връзка с него. — Погледна към Шизука, очаквайки тя да каже нещо, но Шизука остана безмълвна.

— Тук ми се налага да се уча на търпение — рече с горчивина Араи. — Ние сме разделени и безпомощни; седим отделно един от друг в мрака, обзети от съжаление за онова, което можеше да бъде. Дали някога нещо ще се промени? Ще загубя окончателно Кумамото, ако баща ми умре, а аз продължавам да гния тук. По-добре да действам и да се проваля, отколкото да продължавам по този начин!

Наоми не можеше да измисли какво друго да му каже в отговор, освен да го призове да продължава да проявява търпение, но преди да успее да го стори, Шизука направи знак на Араи и той тутакси започна да говори за времето. Наоми отвърна с въпроси за здравето на съпругата му.

— Наскоро роди първото си дете — син — рече отривисто Араи.

Наоми хвърли поглед към Шизука, но момичето остана невъзмутимо. Наоми често си мислеше със завист колко й бе провървяло, как можеше открито да си живее с мъжа, когото обича, и да му роди деца. Но Шизука вероятно сега ревнуваше от съпругата на своя любовник и неговия законен син. А какво щеше да се случи с по-големите момчета?

Мислите й бяха прекъснати от нечий глас отвън; прислужницата плъзна вратата встрани. Отвън бе коленичил един от стражите на Араи. Той носеше съобщение, че капитанът трябва незабавно да се върне в крепостта.

Араи тръгна, без да каже нищо повече, освен обичайните вежливи слова на раздяла. Наоми се радваше, че той щеше да наглежда Каеде, но въпреки това отношението му я изпълни с тревога. Беше толкова невъздържан — и най-незначителната случка можеше да го извади от равновесие и тогава подозренията щяха да се насочат към нея и детето й. Годините търпеливо чакане от страна на Шигеру щяха да се обезсмислят. Шизука остана още малко, но когато прислужниците се заеха да приготвят банята и вечерята, наоколо вече бе твърде оживено и двете разговаряха само за обикновени неща. При все това, преди да си тръгне, Шизука каза:

— Утре заминавам за Ямагата. Ще заведа синовете си да постоят при мои роднини в планината. Ако желаете, можем да си правим компания по пътя.