Началото

— Значи и ти си го преживявала — рече Наоми и даде воля на сълзите си, както за Шизука, така и за себе си.

— Да, първото ми дете. По онова време за Племето не беше изгодно да имам дете. Моята леля ми даде същата отвара. Бях покрусена. Но ако от Племето не ми го бяха причинили, никога нямаше да посмея да им се опълча, за да помогна на владетеля Шигеру и да запазя вашата тайна. Мъжете не могат да предвидят последствията от своите действия, защото не вземат под внимание човешкото сърце.

— Ти влюбена ли си във владетеля Шигеру? — чу се да пита Наоми. — Затова ли правиш толкова за нас? — тъмнината и близостта помежду им й вдъхнаха смелост да изрече тези думи.

Шизука отвърна със същата откровеност.

— Обичам го силно, но двамата никога няма да бъдем заедно в този живот. Тази щастлива съдба се пада на теб.

— Досега съдбата ми е донесла предимно мъка — рече Наоми. — Но никога не бих си избрала друг.

Призори болката намаля и тя успя да поспи. Когато се събуди, Сачие беше в стаята, а Шизука се готвеше да си тръгне. Наоми изпита страх при мисълта за заминаването й.

— Остани още малко! Не ме оставяй още!

— Господарке, не мога да остана. Изобщо не трябва да съм тук. Някой ще разбере и това ще изложи на опасност всички ни.

— Нали няма да кажеш на владетеля Шигеру? — попита Наоми и щом произнесе името му, избухна в сълзи.

— В никакъв случай! И бездруго може да мине доста време, преди да го видя отново. Вие може да го видите преди мен. Трябва да почивате и да възстановите силите си. Заобиколена сте от много хора, които ви обичат и ще се погрижат за вас.

Когато Наоми се разплака още по-безутешно, Шизука се опита да я успокои.

— Следващия път, като тръгна за Хаги, първо ще дойда тук. Тогава ще можете да му пратите съобщение.

Бяха минали девет седмици от деня, в който Наоми бе лежала до Шигеру като в сън.

Животът на детето бе прекратен бързо и лесно. Тя дори не можеше да се моли открито за душата му, нито да даде израз на мъката и гнева си, че няма право да живее свободно с мъжа, когото обича. Налегна я мрачна горест, все едно бе обсебена от тъмен дух. Понякога заливаше с гневни изблици своите васали и слуги, което накара старейшините да заговорят помежду си, че тя проявява неразумността, характерна за една жена, и вероятно няма да е в състояние да управлява сама. Бяха на мнение, че е по-добре да се омъжи за Ийда или за някой негов избраник, с което я вбесяваха още повече.

Когато лятото отмина и настъпи по-хладна есен, тя все още не се бе възстановила напълно и почна да очаква със страх идващата зима. Възнамеряваше отново да пътува за Инуяма, но си даваше сметка, че не е достатъчно добре, за да се изправи пред Ийда и да запази самообладание. В същото време се страхуваше, че може да го оскърби и още повече да разочарова Марико.

— Животът ми е безнадежден — рече тя в отчаяние една вечер на Сачие и на нейната сестра Ерико. — Просто трябва да го приключа.

— Не говорете по този начин! — възкликна умолително Сачие. — Нещата ще се оправят.

— Всичко със здравето ми е наред — отвърна Наоми. — Но не мога да се освободя от този ужасен мрак, който е обгърнал душата ми — после прошепна: — Само ако можех да изкажа… какво се случи… чувствам, че ще бъда опростена. Но не мога и докато е така, никога няма да постигна покой.

Ерико и Сачие си размениха бързи погледи и Сачие рече също тъй тихо:

— Двете със сестра ми не бяхме в състояние да ви помогнем за онова, от което имахте нужда по-рано. Но може би сега ще можем да ви предложим изцеление.

— За такова страдание няма билки — рече Наоми.

— Но има човек, който може да ви помогне — заяви колебливо Ерико.

Известно време Наоми остана безмълвна. Тя бе казала на Шигеру, че е запозната с вярванията на Скритите и дори изпитва дълбоко съчувствие към тази подложена на гонения секта. Но не му беше казала… тъй като тайната не бе нейна, за да има право да я разкрие… че и Сачие, и Ерико са вярващи, че Мари — племенницата на изтезавания мъж, когото Шигеру бе спасил преди години близо до Чигава — работи в крепостта и чрез нея двете жени поддържаха връзка със Скритите из цялата Западна провинция, както и с Харада Томасу — някогашния воин на Отори, който бе станал нещо като пътуващ проповедник, след като бе служил на Несуторо като ученик и прислужник. Бе разговаряла многократно с двете сестри за тяхната съдба и в миналото неведнъж бе изпитвала копнежа да се остави също като тях на любовта и милостта на една Върховна същност, която щеше да я приеме такава, каквато е — обикновено човешко същество, нито по-добро, нито по-лошо от всяко друго. Но сега бе отнела живот, бе извършила непростим грях и не можеше да се покае, защото ако имаше избор, би сторила същото.

— Зная какво имате предвид — рече тя накрая. — Бих се обърнала към всяка духовна същност, която би ми донесла успокоение. Но аз съгреших непоправимо, като причиних смъртта на собственото си дете. Не мога да се моля открито на Просветления, нито да отида в светилището. Как тогава да се обърна към вашия бог, към Тайния, когато неговата първа заповед към вас е да не убивате?