Началото (Книга първа)

— И не забравяй, Стефан, че ние познаваме само някои вампири. Възможно е да са много повече. Не сме чак толкова рядко явление, колкото си мислиш — обади се Катрин.

— И ето че заради тези вампири, които дори не познаваме, всички ние сме преследвани — сподели Пърл с насълзени очи. — Ето защо се събрахме тук тази вечер. Трябва да обсъдим какво ще правим и да съставим план. Точно днес следобед Хонория Фелс донесе в аптеката отвара от върбинка. Нямам представа откъде е научила за тази трева. Внезапно се почувствах като животно, уловено в капан. Хората се заглеждат в шиите ни и зная, че се питат за медальоните ни, свързват фактите и стигат до заключението, че и трите винаги ги носим… — Гласът на Пърл замря и тя вдигна ръце към небето, сякаш в израз на нетърпелива молитва.

Огледах бързо всяка от трите жени и едва сега ми направи впечатление, че Ана и Пърл носеха медальони с камея също като Катрин.

— Медальоните? — попитах и се хванах за гърлото, сякаш и аз носех подобно тайнствено синьо бижу.

— Лапис лазули. Позволява ни да излизаме на дневна светлина. Създанията от нашия вид обикновено не могат да я понасят. Но тези скъпоценни камъни ни предпазват. Те ни позволяват да живеем нормално и навярно да останем много повече свързани с човешката си същност, отколкото би било в противен случай — произнесе Пърл замислено. — Ти не знаеш какво е това, Стефан. — Гласът на Пърл, звучащ досега делово, внезапно се задави от сълзи. — Добре е да знаем, че имаме приятели, на които можем да разчитаме.

Извадих носната си кърпичка от джоба на ревера си и я подадох на Пърл, неуверен какво друго да сторя за нея. Тя избърса очите си и поклати глава.

— Извинявай. Толкова съжалявам, че трябваше да узнаеш всичко това, Стефан. Зная, че напоследък войната промени много неща, но никога не съм очаквала… че толкова скоро ще трябва отново да се местим.

— Аз ще ви защитя — чух се да казвам с глас, който не прозвуча точно като моя.

— Но… но… как? — попита Пърл. Някъде в далечината се счупи някакъв клон и четиримата подскочихме. Пърл се озърна наоколо. — Как? — повтори накрая, когато отново се възцари тишина.

— Баща ми от няколко седмици е начело на една кампания. — Докато го казах, ме прободе вината, че постъпвам като предател.

— Джузепе Салваторе. — Пърл поклати глава невярващо. — Но как е узнал?

Тръснах глава.

— Баща ми си сътрудничи с Джонатан Гилбърт, майор Локуд и шериф Форбс. Изглежда те са научили за вампирите от книгите. Баща ми има в кабинета си една стара книга и те заедно са стигнали до извода, че трябва да организират обсада.

— Тогава ще я осъществят. Джузепе Салваторе не е от онези, които лесно се отказват от решенията си — констатира Пърл.

— Не, госпожо. — Хрумна ми, че е смешно да наричам така един вампир. Но кой бях аз, че да определям кое е нормално и кое не? Отново мислите ми се отклониха към брат ми и думите му, нехайния му смях, когато стана дума за истинската природа на Катрин. Може би най-важното не беше, че Катрин е зло или нещо необичайно. Може би единственото необичайно беше това, че баща ми беше толкова обсебен от идеята да унищожи вампирите.

— Стефан, кълна ти се, че всичко, което ти казах, е истина — заяви Пърл. — Зная, че ще направим всичко, което е по силите ни, за да е сигурно, че докато сме тук, повече няма да бъдат убивани животни или хора. Но ти просто трябва да ни помогнеш с всички сили. Заради нас. Защото с Ана сме преживели прекалено много, за да бъдем убити от съседите си.

— Няма да бъдете убити — уверих я. Никога досега в живота си не съм изпитвал по-дълбока убеденост. — Още не зная какво ще направя, но ще ви защитя. Обещавам. — Обещах на трите, но гледах само към Катрин. Тя кимна и в очите й проблесна искра.

— Добре — рече Пърл и протегна ръка, за да помогне на уморената Ана да се изправи на крака. — Но много се застояхме в гората. Колкото по-малко ни виждат заедно, толкова по-добре. И, Стефан, ние ти вярваме — завърши тя с лека предупредителна нотка.

— Разбира се, че можете да ми вярвате — уверих я и сграбчих ръката на Катрин, докато Ана и Пърл се отправяха към края на поляната. Не се тревожех за тях. Тъй като работеха в аптека, те можеха да излизат нощем — винаги можеха да обяснят, че търсят лечебни билки и гъби.

Но се боях заради Катрин. Ръцете й бяха толкова малки, очите й гледаха толкова изплашено. Тя зависете от мен и тази мисъл ме изпълни с гордост, но едновременно с това ме ужаси.

— О, Стефан — промълви Катрин, като обви ръка около врата ми. — Зная, че докато сме заедно, всичко ще бъде наред. — Улови ръката ми и ме притегли, докато се отпускахме върху меката горска трева. И тогава, докато лежах до Катрин сред боровите иглички, с които беше посипана влажната земя, и вдъхвах уханието на кожата й, аз забравих за страховете си.

20