Началото (Книга първа)

Но Деймън просто си седеше до мен, с все същата усмивка на устните. Не можех да си обясня как можеше да се усмихва. И тогава в ума ми изплува една нова, черна мисъл. Откъде Деймън знаеше каква е Катрин? Тя ли му бе казала? И дали не е станало по същия начин, в сумрака преди зазоряване в леглото? Изтръпнах.

— Значи тя е вампир. И какво от това? Тя пак си остава Катрин. — Деймън ме изгледа настойчиво с тъмносините си очи. — А ти няма да кажеш нищо на баща ни. Той и без това съвсем си е загубил ума — Деймън подритна с ботуша си по тревата.

— А ти как разбра? — Не можах да се сдържа да не попитам.

Внезапно проехтя изстрел.

— Убиха войник! — развика се едно момче в униформа, което изглежда нямаше повече от четиринайсет години, докато притичваше поред край палатките. — Убиха войник! Атакуват ни! От гората! — разкрещя се момчето още по-силно.

Лицето на Деймън пребледня.

— Трябва да им помогна. А ти, малък братко, веднага се прибери у дома.

— Сигурен ли си? — попитах, като се почувствах изтощен и внезапно обзет от страх.

Деймън кимна с напрегнато изражение.

— Ако баща ни те попита, кажи, че съм прекалил с пиенето в кръчмата и съм заспал някъде навън.

Проехтя още един изстрел и Деймън се затича към гората, като се смеси с множеството войници.

— Тръгвай! — кресна ми Деймън. Аз също се втурнах да бягам, но към противоположния край на вече опразнения лагер. Метнах се на седлото, забих шпори в Мезаноте, шепнейки в кадифено меките й уши, за да я подтикна да полети напред като стрела.

Мезаноте препускаше през гората по-бързо дори от на идване. Щом прекоси моста Уикъри, веднага зави, все едно че знаеше съвсем точно накъде да поеме, за да ме отведе до дома ми. Но много скоро спря, надигна се на задните си копита и изцвили. Успях да се задържа на седлото, като стегнах бедрата си. Видях някаква неясна фигура на жена в сенките, със златистокестенява коса, хванала под ръка момиче.

Застинах. Нито една жена не можеше да излиза навън след смрачаване, без да е придружена най-малко от един мъж, особено пък в тези смутни времена. И на всичкото отгоре при надвиснала опасност от вампирски нападения.

Непознатата извърна лице и по отражението във водата разпознах бледото лице с остри черти. Катрин.

Съпровождаше малката Ана от аптеката. Видях само черните къдрици на Ана да подскачат над раменете й.

— Катрин! — провикнах се от седлото със сила, за която не подозирах, че притежавам. Сега исках да използвам ръцете си не за да я притисна и задържа до себе си, а за да я възпра, да не й позволя да осъществи ужасното нещо, което се канеше да стори. В гърлото ми се надигна горчилка и ме задави, докато си представях как ще грабна първия попаднал пред очите ми прекършен, назъбен клон, за да го забия в гърдите й.

Катрин не се обърна назад. Вместо това още по-здраво стисна Ана и я поведе към гората. Пришпорих яростно Мезаноте в хълбоците и вятърът забрули лицето ми, докато се носех напред в отчаян опит да ги настигна.

19

Препуснах в галоп сред дърветата, като пришпорвах Мезаноте да прескача изпопадалите дънери, да се шмугва сред храстите, само и само да не изгубя от погледа си Катрин и Ана. Как можах да повярвам на Катрин? Как можах да си помисля, че я обичам? Трябваше да я убия, когато имах тази възможност. Ако сега не ги настигна, кръвта на Ана ще опетни ръцете ми. Също като кръвта на Розалин.

Стигнах до едно повалено дърво. Мезаноте се изправи рязко на задните си крака и ме запрати по гръб върху горската пръст. Остра болка прониза слепоочието ми, когато главата ми се блъсна в един остър камък. Вятърът ме връхлетя и едва си поех дъх, измъчван от опасението, че е само въпрос на време кога Катрин ще убие Ана, а след това и мен.

Усетих как нежни, леденостудени ръце ме повдигнаха, за да седна.

— Не… — простенах. Дори дишането ми причиняваше болка. Бричът ми бе скъсан, на коляното си имах голяма рана, а от слепоочието ми шуртеше кръв.

Катрин коленичи до мен и разкъса ръкава на роклята си, за да направи превръзка, с която спря кръвоизлива. Забелязах как облиза устните си, но после твърдо ги стисна.

— Ранен си — каза тихо тя и продължи да притиска превръзката върху раната ми. Опитах да се отдръпна от нея, но тя стисна рамото ми и ме задържа да не помръдна.

— Не се тревожи. Забрави ли, че си господар на сърцето ми? — промълви Катрин и впери очи в моите. Само й кимнах безмълвно. Ако часът на смъртта ми бе настъпил, поне по-бързо да се свършва. Не се съмнявах, че Катрин ще оголи зъбите си, затова затворих очи в очакване на агонизиращия екстаз от впиването на зъбите й във врата ми.

Ала нищо подобно не се случи. Вместо това усетих само студената й кожа близо до устните ми.

— Пий — заповяда ми и видях тънък прорез върху нежната й бяла кожа. Кръвта се стичаше от порязаното място като ручейче, бликнало след проливен дъжд. Отвратих се и се помъчих да извърна глава настрани, но Катрин ме улови здраво за тила, така че да не мога да мръдна. — Довери ми се. Ще ти помогне.