Началото (Книга първа)

— Ще изведа момчето си навън — обяви на присъстващите, преди да ме последва по паянтовата стълба.

— Стефан — каза ми, като ме сграбчи за рамото точно когато се протегнах да отворя вратата, водеща към света, който разбирах.

— Какво? — попитах задъхано, докато се измъквах от къщата през отворената врата. Олекна ми от хладния бриз, който облъхна лицето ми, затова не бързах да се извърна назад към баща ми, когато той пак ме заговори.

— Не забравяй, че не бива да казваш нито дума за всичко това на когото и да е. Дори и на Деймън. Не и докато не се вразуми. Макар да мисля, че си е загубил разума заради нашата Катрин — промърмори баща ми може би по-скоро на себе си, когато отдръпна ръката си от рамото ми. Вцепених се при споменаването на името на Катрин, но като се обърнах назад, видях само гърба на баща си, запътил се обратно към къщата.

Закрачих из улиците на града. Искаше ми се да бях дошъл тук с Мезаноте, а не с каретата. Сега нямах друг избор, освен да се прибера пеша у дома. Свих наляво, понеже реших да мина за по пряко през гората. Днес просто не ми се искаше да се срещам с други хора.

18

Същата вечер Деймън ме покани да поиграем на карти с някои от приятелите му войници, които сега бяха на лагер в Лийстаун, на трийсетина километра оттук.

— Може за много неща да не съм съгласен с тях, но те, дяволите да ги вземат, умеят да разиграват всяка добра ръка и да изпиват по цяла пинта3 — осведоми ме Деймън.

Приех поканата му, защото исках на всяка цена да избегна срещата с баща ми и всякакви въпроси за вампирите. Но като започна да се здрачава, а все още не бях видял нито Катрин, нито Емили, започнах да съжалявам, че се съгласих да придружа Деймън. Бях силно объркан и ми се искаше да прекарам още една нощ с Катрин, за да се уверя окончателно, че желанието ми ме водеше в правилната посока. Обичах я, но практичното, разумното в мен, ме караше да изпитвам угризения, задето не се подчинявах на волята на баща си.

— Готов ли си? — попита ме Деймън, облечен в униформата си от армията на Конфедерацията, когато спря пред спалнята ми щом започна да се здрачава.

Кимнах. Прекалено бе късно да кажа „не“.

— Добре — ухили се той и затрополи надолу по стъпалата. Преди да го последвам, погледнах с копнеж през прозореца към къщата за гости.

— Отиваме до войнишкия лагер — провикна се Деймън, като преминахме покрай кабинета на баща ни.

— Почакайте! — извика татко и изскочи от кабинета във всекидневната, понесъл в ръце няколко дълги стръка с малки пурпурни цветчета, приличащи на цветовете на люляка. Върбинка. — Сложете си това — заповяда ни, като натика по един стрък в джобчетата на реверите ни.

— Не биваше да го правиш, татко — възнегодува Деймън, като извади стръка от малкото си джобче и го скри в джоба на брича си.

— Оставил съм те да правиш каквото си искаш, а освен това съм ти осигурил покрив над главата. Сега те моля само да носиш това — ядосано заговори баща ни, като удари с юмрук дланта на лявата си ръка толкова силно, че го видях как примигна от болка. За щастие Деймън, който не пропускаше да направи язвителна забележка при някой признак на слабост у другите, този път не забеляза какво стана.

— Добре, татко — сви безгрижно рамене той и разпери ръце, привидно готов да отстъпи. — За мен ще бъде чест да нося твоето цвете.

В очите на баща ни проблесна гневна искра, но не каза нищо повече. Само откърши още един стрък и го пъхна в джоба на сакото на Деймън.

— Благодаря ти — измърморих, когато на свой ред приех стръка върбинка. Но моята благодарност беше не толкова за цветето, колкото за това, че баща ни прояви благосклонност към Деймън.

— Бъдете внимателни, момчета — предупреди ни баща ни, преди да се оттегли в кабинета си.

Като излязохме отвън, Деймън завъртя очи.

— Не биваше да бъдеш толкова груб с него — промърморих, потръпвайки от хладния нощен въздух.

Денят досега беше доста топъл, почти като летен, но с падането на вечерта захладня, както бе нормално за есента. Но поне мъглата се бе вдигнала и сега луната се виждаше кристално ясно.

— А защо не? Той също се държи грубо с нас — изсумтя Деймън, когато тръгна към конюшнята. Мезаноте и Джейк вече бяха оседлани и потропваха нетърпеливо с копита. — Наредих на Алфред да приготви всичко. Помислих си, че ще се наложи час по-скоро да се изметем от тук.

Деймън възседна Джейк и препусна в галоп по пътеката, поемайки в посока, противоположна на пътя към града. Поне половин час яздихме в пълна тишина. Отекваше само тропотът на копитата, а луната от време на време надничаше през гъстите листа на дърветата, така че се чувствахме сякаш яздим насън.

Накрая до нас долетяха звуци на флейти, смехове и понякога проехтяваха изстрели. Деймън се насочи нагоре към един хълм, откъдето видяхме просторна поляна. По нея бяха опънати палатки, а в ъгъла свиреше гайдар. Навред пристъпваха униформени мъже, а до входа на лагера имаше кучета. Обзе ме усещането, че сме пристигнали на някакво тайнствено, неофициално празненство.