Началото (Книга първа)

— Защото, синко, можеш да бъдеш сигурен, че Розалин не е умряла напразно. Тя загина за Мистик Фолс и няма да бъде забравена, докато прочистваме нашия град от това проклятие. А ти, естествено, си неотменна част от плана. — Баща ми посочи към книгата, която още държах в скута си. — За разлика от брат ти, който за нищо не става. Каква полза от цялото му новопридобито военно познание, ако не го прилага, за да защитава фамилията си, за да брани земята си? — запита баща ми реторично. — Ето, тъкмо днес му хрумна да излезе на езда с някакви свои приятели от войската. Дори след като му казах, че тази сутрин ще го чакам, за да ни придружи на нашата среща в дома на Джонатан.

Но аз вече не го слушах. Интересуваше ме единствено това, че той не знаеше за Катрин. Дишането ми постепенно се успокои.

— Не успях да науча много от тази книга. Не ми се струва полезна — заговорих, сякаш цялата сутрин бях посветил на изучаването на вампирите.

— Няма значение — небрежно каза баща ми и спокойно прибра книгата на мястото й в лавицата. — Имам чувството, че двамата заедно ще се сдобием с много познания.

— Заедно ли? — повторих като папагал.

Баща ми махна нетърпеливо с ръка.

— Ние двамата и основателите. Ще основем съвет, който да се занимава с това. Точно сега трябва да тръгнем за срещата по учредяването на този съвет. Ще дойдеш с мен.

— Аз ли? — попитах.

Баща ми ме измери със сърдит поглед. Знаех, че звуча като глупак, но главата ми беше пълна с прекалено много информация, за да мога да я проумея докрай.

— Да. Мисля да взема и Корделия с нас. Тя знае много за билките и демоните. Срещата е уговорена в дома на Джонатан Гилбърт — кимна баща ми, с което ми подсказа, че за него въпросът е приключен.

Аз също кимнах, макар да бях силно изненадан. Джонатан Гилбърт беше университетски преподавател, а понякога се изявяваше и като изобретател, когото баща ми на всеослушание бе обявил за ексцентричен щурак. Ала сега бе изрекъл името му с уважение. За хиляден път днес осъзнах, че това е съвсем различен свят.

— Алфред отиде да впрегне конете и да подготви каретата. Само не казвай никому къде отиваме. Вече накарах Корделия да се закълне, че ще го запази в тайна — обясни ми той на излизане от кабинета. След малко и аз излязох от там, но преди това напъхах книгата със заглавието „Demonios“ в задния си джоб.

Седнах до татко на капрата на каретата, а Корделия се настани зад нас, скрита от погледите на околните за да не предизвиква подозрения. Странно бе да излизаме толкова рано сутрин, още повече без кочияш, за това улових любопитния поглед на господин Уикъри, когато преминахме покрай вратата на съседното имение Блу Ридж. Махнах му с ръка, но в следващия миг усетих как баща ми отпусна ръка на рамото ми като безмълвно предупреждение да не привличам излишно вниманието на съседите ни.

Баща ми отново ме заговори веднага след като се отбихме от пътя между нашата плантация и града, за да продължим по един оголен участък от прашния околен път.

— Не го разбирам брат ти. А ти? Как може един мъж да не уважава баща си? Ако не го познавах толкова добре, бих си казал, че се е сдружил с някой от тях — завърши той с яростен тон, дори се изплю насред прахоляка по пътя.

— Защо мислиш така? — попитах, почувствал се крайно неудобно, докато струйка пот започна да се стича по гърба ми. Прокарах пръст под яката на ризата си, но тутакси го отдръпнах, когато напипах превръзката на шията ми. Беше влажна, но не можех да определя дали е от кръв или от пот.

В главата ми бе истинска плетеница от мисли. Не предавах ли Катрин, като се съгласих да присъствам на тази среща? И в същото време не предавах ли баща си, като пазех тайната на Катрин? Кое беше зло и кое добро? Нищо не ми беше ясно.

— Мисля го, защото те притежават такава сила — заяви баща ми, като размаха камшика, за да пришпори яростно коня ни Блейз, сякаш така думите щяха да звучат по-убедително. Блейз изцвили недоволно, преди да продължи в забързан тръс.

Извърнах се назад и погледнах към Корделия, но тя гледаше безизразно право напред.

— Те са способни да обсебят съзнанието на човек преди той да усети, че нещо не е в ред. Изкушават хората да се покоряват напълно на чара им, на капризите им. Само един поглед дори може да превърне човек в това, което вампирът е пожелал. А когато човек проумее, че е контролиран, вече е прекалено късно.

— Наистина ли? — запитах скептично. Отново се замислих за миналата нощ. Това ли бе направила Катрин с мен? Не. Дори и когато бях силно изплашен, си оставах същият. И всичките ми чувства бяха моите собствени. Може би вампирите умееха да властват над нас, но Катрин със сигурност не ми го бе причинила.

Баща ми се засмя.

— Е, не през цялото време. Можем да се надяваме, че човек ще се окаже достатъчно силен, за да устои на подобно влияние. И аз несъмнено съм възпитавал синовете си така, че да бъдат силни. Но все пак се тревожа какво се мъти в ума на Деймън.