Началото (Книга първа)

— Сигурен съм, че той е добре — отвърнах, макар че внезапно силно се изнервих от опасението, че Деймън може да е отгатнал тайната на Катрин. — Мисля, че просто не е наясно какво иска.

— Никак не ме е грижа какво иска той — тросна се баща ми. — Трябва единствено да помни, че е мой син и че няма да търпя неподчинението му. Времената сега са опасни, много повече, отколкото Деймън осъзнава. Необходимо е той да разбере, че ако не е нас, хората могат да си помислят, че симпатиите му са насочени някъде другаде.

— Мисля, че той не вярва в съществуването на вампири — подметнах, докато стомахът ми се сви болезнено.

— Шшт! — прошепна баща ми и ми махна с ръка да замълча. Тропотът на конете отекваше по улиците на града. Минавахме покрай кръчмата, а пред вратата й се бе проснал Джеремая Блек с половин бутилка уиски в краката му.

Не мислех, че Джеремая Блек чува или вижда какво става наоколо, но кимнах, доволен, че тишината дава шанс да се отдам отново на размишленията си.

Озърнах се надясно, където Пърл и дъщеря й седяха на металната пейка пред аптеката и си вееха с ветрилата си. Махнах им с ръка, но като видях предупредителния поглед на баща ми, си казах, че ще е по-добре да не ги заговарям.

Затворих уста и останах смълчан на капрата, докато не стигнахме другия край на града, където живееше Джонатан Гилбърт в зле поддържано имение, принадлежало някога на баща му. Баща ми често се шегуваше с упадъка на къщата, но днес не каза нищо, когато Алфред отвори вратата на каретата.

— Корделия — лаконично каза баща ми, като й отстъпи път, за да се качи първа по разнебитените стъпала пред къщата на Гилбърт. Ние тутакси я последвахме.

Гилбърт отвори вратата преди да натиснем звънеца.

— Радвам се да ви видя, Джузепе и Стефан. А това трябва да е Корделия. Много съм слушал за твоите познания за билките — рече той и й подаде ръка.

Джонатан ни поведе през лабиринт от коридори. Накрая спряхме пред малка врата в подножието на широка стълба. Той я отвори и ни даде знак да го последваме вътре. Щом прекрачихме прага, се спуснахме надолу и влязохме в някакъв тунел, дълъг към три метра, с паянтова стълба в другия край. Без да разменим нито дума, се качихме по стълбата и се озовахме в едно малко помещение без прозорци. Тутакси ме налегна пристъп на клаустрофобия. Върху лакирана маса горяха две свещи в изпоцапани с восък свещници. След като очите ми се приспособиха към оскъдната светлина, разпознах Хонория Фелс, седнала нащрек в един люлеещ се стол в ъгъла. На съседната дървена пейка се бяха настанили майор Локуд и шериф Форбс.

— Господа — поздрави ни Хонория, като се надигна, все едно се бяхме отбили за следобедния чай. — Опасявам се, че не ви познавам, госпожице… — Хонория изгледа Корделия с нескрито подозрение.

— Корделия — промърмори жената и огледа присъстващите с мрачно изражение, сякаш никак не й се искаше да е тук.

Баща ми се изкашля смутено.

— Тя лекуваше Стефан от отчаянието, обзело го след като…

— След като беше разкъсано гърлото на годеницата му? — прекъсна го майор Локуд грубо.

— Майоре! — възкликна Хонория и притисна длан към устните си.

Щом Джонатан излезе в коридора, аз се настаних на един стол с права облегалка, като го отдалечих колкото можах повече от групата. Чувствах се не намясто, но не толкова като Корделия, която седеше притеснено на един дървен стол до люлеещия се стол на Хонория в ъгъла.

— Готово! — обяви Джонатан Гилбърт, като се върна в помещението, понесъл на ръце различни инструменти, книжа и други предмети, които дори не успях да разпозная. Седна начело на масата, върху едно кресло, чието кадифе беше проядено от молци. Огледа се и обяви: — Да започваме.

— Огън — рече баща ми лаконично.

Тръпка от страх полази по гърба ми. Именно от огън бяха загинали родителите на Катрин. Дали защото и те са били вампири? Нима Катрин е била единствената, която е успяла да се спаси с бягство?

— Огън ли? — повтори майор Локуд.

Татко кимна.

— В хрониките е записано, че много пъти в Италия огънят ги е изтребвал, както и обезглавяването или пробождането с кол в сърцето. Разбира се, билките също могат да ни предпазват. — Той посочи с кимване към Корделия.

— Върбинка — потвърди Корделия.

— Върбинка ли? — замечтано повтори Хонория. — Колко хубаво.

Корделия изсумтя.

— Това не е нищо повече от лековита трева. Но ако я носиш, ще се предпазваш от дявола. Някои казват, че помагала и за укрепването на силите при оздравяване. Но най-важното е, че служи като отрова за дяволите, които вие наричате вампири.

— Искам да имам от нея! — заяви Хонория и протегна нетърпеливо ръка.

— Не съм взела със себе си — призна Корделия.

— Не си ли? — изгледа я баща ми остро.

— Върбинката в градината свърши. Използвах я за възстановяването на господаря Стефан. Но тази сутрин, като отидох в градината, за да набера още малко, не открих нито стрък. Може би дечурлигата са я изпокъсали — додаде Корделия възмутено, но гледаше право в мен. Отвърнах лице, като се опитах да се успокоя с мисълта, че ако знаеше нещо за истинската природа на Катрин, вече би трябвало да го е споделила с баща ми.