Началото (Книга първа)

Имаше значение само това, че ръцете ми обгръщаха моята любима. Ръката й се плъзна надолу от раменете ми и аз си представих как влизаме заедно в балната зала в Деня на основателите. Ръката й се спря върху лопатката под рамото ми и усетих как ноктите й се забиха в тънката ми ленена риза. За част от секундата ми се яви видение как след десет години живеем щастливо, заобиколени от деца, изпълващи имението със смях и глъч. За такъв живот копнеех, сега и завинаги. Простенах от желание и се наведох над нея, като оставих устните ми да галят нейните, отначало съвсем бавно, както щяхме да го направим, когато обявим любовта си пред всички при нашата венчавка. След това продължих все по-силно и настойчиво, като устните ми се плъзнаха от устата й към шията, приближавайки снежнобялата й пазва.

Тя ме улови за брадичката и притегли лицето ми към своето. Целуна ме силно, страстно. Отвърнах й със същия плам. Сякаш бях някой примрял от глад, намерил най-сетне живителната храна в устата й. Целувахме се в захлас, аз затворих очи и забравих за бъдещето.

И тогава съвсем внезапно усетих остра болка. Все едно някой бе пронизал шията ми. Извиках, но Катрин продължаваше да ме целува. Но, не, не ме целуваше, а ме хапеше, смучейки кръвта ми, бликаща от наранената ми кожа. Отворих широко очи и се взрях в очите на Катрин, диви, налети с кръв, докато лицето й сияеше призрачно бяло на лунната светлина. Извих глава назад, но болката не се смекчи. Не можех нито да викам, нито да се съпротивлявам. Оставаше ми само да съзерцавам пълната луна през прозореца, да усещам как кръвта ми напуска тялото ми, как вътре в мен се надигат желание и гореща страст, гняв и ужас, слети в едно. Ако смъртта приличаше на това, то аз я желаех. Исках я и така продължих да се чувствам, когато обвих ръце около Катрин, за да й се отдам. И тогава всичко потъна в мрак.

16

Самотният крясък на бухала — продължителен, печален звук — ме накара да отворя очи. И докато очите ми привикваха към стелещия се наоколо полумрак, усетих пулсираща болка отстрани на врата, която сякаш беше в синхрон с крясъците на нощната птица. Внезапно си припомних всичко — Катрин, устните й, разтворени в зловеща гримаса, блясъка на острите й зъби. Сърцето ми заби учестено, сякаш умирах и в същото време се раждах. Страхотната болка, червените й очи, непрогледният мрак на мъртвешкия ми сън. Озърнах се наоколо като обезумял.

Катрин, сега само с една огърлица на шията си и семпла долна риза от муселин, се намираше само на няколко крачки от мен, пред легена, и бършеше ръцете си над лактите с мокра кърпа.

— Здравей, сънливко Стефан — поздрави ме кокетно.

Спуснах нозе от леглото и се опитах да пристъпя, но само се заплетох в чаршафите.

— Лицето ти… — избърборих объркано, съзнавайки, че звуча като побъркан и обсебен, като някой от градските пияници на излизане от кръчмата.

Катрин продължи да прокарва най-спокойно памучната кърпа по ръцете си. Лицето, което бях видял през нощта, не беше човешко. Преливаше от жажда, безумно желание и емоции, които дори не можех да назова. Но сега на дневна светлина Катрин изглеждаше по-красива от всякога, със сънените си очи, които примигваха като на котенце, събудено след дълга дрямка.

— Катрин? — попитах я, като се насилих да я погледна в очите. — Коя си ти?

Катрин взе бавно четката си за коса от нощното шкафче, сякаш разполагаше с цялото време на света. Извърна се към мен и започна да я прокарва през разкошните си коси.

— Не се боиш, нали? — попита ме тя.

Значи тя беше вампир. Кръвта ми се вледени.

Увих се с чаршафа, сетне грабнах брича си, метнат отстрани на леглото, и набързо го нахлузих. Още по-забързано напъхах крака в ботушите си и дръпнах към себе си ризата си, без да си правя труд да обличам долната си риза, все още захвърлена на пода. Бърза като мълния, Катрин се озова до мен и ръката й се впи в рамото ми.

— Шшт. Шшт — зашепна тя, сякаш бе майка, успокояваща детето си.

— Не! — креснах и вдигнах ръка. Нямаше да й позволя отново да ме омае. — Ти си вампир. Ти си убила Розалин. Ти избиваш хората в града. Ти си злото и трябва да бъдеш спряна.

Но после видях очите й, големите й, блестящи, сякаш бездънни очи. И млъкнах.

— Не се боиш — повтори Катрин.

Думите отекнаха в съзнанието ми, заподскачаха наоколо и накрая заседнаха там завинаги. Така и не проумях как или защо стана така, но в най-съкровените дълбини на сърцето си въобще не бях изплашен. Ала все пак…

— Ти обаче си вампир. Как мога да понеса това?

— Стефан, сладък мой, изплашен Стефан. Всичко ще се нареди. Ще видиш, че ще бъде наред. — Обгърна брадичката си с дланите ми и се надигна на пръсти за целувка. На слънчевата светлина зъбите на Катрин изглеждаха дребни и бели като бисери. По нищо не приличаха на подобията на кинжали, които бях видял през нощта. — Та това съм аз. Аз още съм Катрин — довърши тя с усмивка.

Насилих се да се отдръпна. Искаше ми се да вярвам, че всичко си беше същото, но…