Началото (Книга първа)

Веднага след като се спусна здрач, се прокраднах надолу по стъпалата, открехнах задната врата и поех на пръсти по тревата, вече мокра от росата. Бях извънредно внимателен, тъй като навсякъде из имението горяха факли. А и знаех, че баща ми никак няма да е доволен, ако узнае, че излизам след като се е стъмнило. Но къщата за гости беше само на един хвърлей с камък от голямата къща — до верандата имаше най-много двайсет крачки.

Прекосих двора и спрях, скрит в сенките, докато усещах как сърцето ми се блъска яростно в гърдите. Не се тревожех дали тази нощ ще има нападения от диви животни или някакви загадъчни създания. Повече се вълнувах да не налетя на Алфред или на баща ми, което щеше да бъде още по-лошо. Но мисълта, че нещо може да ми попречи да се видя с Катрин тази нощ, направо ме подлудяваше.

За пореден път земята беше обвита от гъста мъгла, надигаща се към небето. Това странно природно явление най-вероятно се дължеше на смяната на сезона. Потръпнах и се постарах да не поглеждам към върбата, докато се прокрадвах по пътеката и сетне по стъпалата на верандата на къщата за гости.

Спрях се пред боядисаната в бяло врата. Завесите на прозорците бяха спуснати и не видях никаква светлина да се процежда през тях. За секунда се изплаших, че съм дошъл много късно. Дали Катрин и Емили не са си легнали? Но за всеки случай почуках силно по дървената рамка на вратата.

Вратата се открехна със скърцане и една ръка сграбчи китката ми.

— Влез! — Чух нечий дрезгав шепот. Влязох и резето на вратата изщрака зад гърба ми. Едва сега проумях, че пред мен е Емили.

— Господине — промълви, усмихна ми се и дори направи лек реверанс. Беше облечена в семпла тъмносиня рокля, а косата й се стелеше на черни вълни върху раменете й.

— Добър вечер — поздравих я и любезно се поклоних. Огледах бавно малката къща, при което очите ми се приспособиха към полумрака. Един червен фенер светеше върху грубо издялана маса във всекидневната и хвърляше сенки по дървените греди на тавана. От години къщата за гости беше в окаяно състояние, защото след смъртта на майка ми нейните роднини престанаха да посещават имението ни. Но сега беше обитавана и в стаите се усещаше топлина, която липсваше в голямата къща.

— Какво мога да направя за вас, господине? — попита Емили, докато черните й очи ме оглеждаха, без да трепнат.

— Хм… дошъл съм да видя Катрин — изговорих сковано, внезапно обхванат от силен смут. Какво ли щеше да си помисли Емили за господарката си? Разбира се, слугините трябваше да са дискретни, но аз отлично знаех колко обичаха да клюкарстват, а със сигурност не желаех доброто име на Катрин да бъде опетнено, ако Емили се впусне да я одумва.

— Катрин ви очаква — рече прислужницата и тъмните й очи блеснаха дяволито.

Взе фенера от масата и ме поведе нагоре по дървените стъпала до края на коридора на горния етаж.

Огледах се и си припомних как с Деймън идвахме тук още когато бяхме малки, но се страхувахме да се качваме на горния етаж. Може би защото прислужниците все повтаряха, че това място било обитавано от духове или просто защото дъските по пода проскърцваха зловещо, но действително имаше нещо, което не ни позволяваше да се задържаме за дълго. Обаче сега тук живееше Катрин и за мен това бе най-желаното място на света.

Емили се обърна към мен, опряла кокалчетата на пръстите си до вратата. Почука три пъти. После отвори вратата.

Прекрачих предпазливо прага. Дъските на пода заскърцаха, щом Емили изчезна надолу по коридора. Стаята, в която ме покани, беше скромно обзаведена: легло с метални табли, покрито със семпла зелена кувертюра, шкаф в ъгъла, леген за миене на ръце и високо огледало с позлатена рамка.

Катрин седеше на леглото, с лице към прозореца и с гръб към мен. Краката й бяха подвити под късата й бяла нощница, а дългите й къдрици се стелеха по раменете.

Останах прав до вратата, загледан в Катрин, но накрая не издържах и леко се изкашлях.

Тя се обърна с весела искрица в тъмните, котешки очи.

— Тук съм — изговорих притеснено, пристъпвайки от крак на крак.

— Виждам — усмихна се Катрин. — Наблюдавах те, докато идваше. Не се ли страхуваш да излизаш след като падне мрак?

— Не! — отрекох, засрамен, че ме е видяла как се прокрадвам между дърветата като прекалено предпазлива катерица.

Катрин повдигна черните си вежди и протегна ръце към мен.

— Престани да се тревожиш. Ела тук. Ще ти помогна да забравиш грижите си. — Отново повдигна вежди. Приближих се до нея като в сън, коленичих на леглото и силно я прегърнах. Успокоих се веднага щом усетих тялото й в прегръдките си. Само да я докосна беше доказателство, че е истинска, че тази нощ е истинска, че нищо друго няма значение — нито баща ми, нито Розалин, нито призраците, за които хората от града бяха убедени, че бродят навън в мрака.