Началото (Книга първа)

Сам се изненадах от силата на обзелите ме емоции, толкова мощни, че трябваше да се насиля да остана седнал и да пъхна в устата си една кифла от препълнената кошница на масата. Никога досега не бях изпитвал ревност към брат си, но внезапно започна да ме измъчва до смърт подозрението: дали Катрин не се е промъквала и в спалнята на брат ми? Не би могла да го направи. Миналата нощ изглеждаше толкова нервна да не я заловят, че ме накара да й обещавам отново и отново, че никога и по никакъв начин няма да издам на когото и да било за това, което извършихме.

Влезе готвачката ни, Бетси, претоварена с подноси с овесена каша, шунка и яйца. Стомахът ми се обади и осъзнах, че направо умирам от глад. Нахвърлих се върху храната, като се наслаждавах на солените яйца в комбинация с горчивата сладост на кафето. Сякаш никога досега не бях вкусвал толкова великолепна закуска и сетивата ми най-сетне се бяха пробудили. Въздъхнах доволен, а Деймън ме изгледа развеселено.

— Знаех си, че всичко, от което се нуждаеш, е малко свеж въздух и добра храна — обяви той.

И Катрин, добавих мислено.

— А сега да излезем навън, за да сторим някаква пакост — дяволито се усмихна Деймън. — Баща ни е в кабинета си, зает със своите изследвания върху демоните. Знаеш ли, че е въвлякъл дори Робърт в тази история? — Брат ми поклати недоволно глава.

Въздъхнах. Макар да не вярвах на всичките тези предположения за демоните, уважавах баща си и не си позволявах да се шегувам с неговите разбирания. Дори се чувствах донякъде нелоялен към него, докато слушах как Деймън го критикува.

— Съжалявам, братко. — Деймън поклати глава и избута стола си назад, който изскърца върху керамичните плочки на пода. — Зная, че не ти е приятно, когато с татко се караме. — Приближи се до мен и издърпа стола, върху който бях седнал. Едва не паднах на пода. Успях да се задържа на крака и дори го блъснах назад, но без лоши чувства.

— Така е по-добре! — извика брат ми радостно. — А сега да тръгваме! — Изскочи през задната врата, като я остави да се затръшне зад гърба му. Корделия се провикна след нас, както правеше, когато бяхме деца и вършехме какви ли не пакости. Засмях се, като чух от кухнята да долита познатото й въздишане. Затичах се към средата на моравата. Деймън вече беше там и държеше в ръце продълговатата кожена топка, която си подхвърляхме преди две седмици.

— Ето, братко! Улови я! — задъхано изрече Деймън. Обърнах се рязко и подскочих във въздуха, точно навреме, за да хвана коженото кълбо. Притиснах го здраво към гърдите си и се затичах с него към конюшнята, докато вятърът брулеше лицето ми.

— Хей, момчета! — провикна се някой и аз се заковах на място. Катрин бе застанала на верандата пред къщата за гости, облечена в семпла муселинова рокля с кремав цвят. Изглеждаше толкова невинна и сладка, че не можех да повярвам, че случилото се помежду ни миналата нощ не е било само сън. — Искате да изгорите излишната си енергия?

Извърнах се смутено и закрачих към верандата.

— Играем си с топката! — обясних й и побързах да хвърля топката към Деймън.

Катрин вдигна ръце и сплете къдриците на врата си. Внезапно ме обзе страх, че тя ни мисли за досадни с детската си игра и че е излязла, за да ни се скара, задето сме я събудили толкова рано. Но тя само се усмихна и се настани на люлката на верандата.

— Готова ли си да поиграем? — провикна се Деймън от позицията, която беше заел на моравата. Вдигна топката над главата си, сякаш се готвеше да я хвърли към нея.

— Абсолютно не. — Катрин сбърчи нос. — Веднъж ми стига. Освен това имам чувството, че на тези, които се нуждаят от някой да ги подкрепя в техните игри и спортове, им липсва въображение.

— Стефан има богато въображение — ухили се Деймън самодоволно. — Трябва да го чуеш как чете стихове. Като истински трубадур. — Пусна топката и се затича към верандата.

— Деймън също притежава въображение. Заслужава си да го видиш колко е изобретателен, когато играе на карти — шеговито подхвърлих, когато стигнах до стъпалата на верандата.

Катрин ми кимна, когато й се поклоних, но не си даде труд да ме поздрави по друг начин. Отстъпих крачка назад, а сърцето ми застина. Защо поне не ми протегна ръката си, за да я целуна? Нима миналата нощ не означаваше нищо за нея?

— Аз съм способен да проявявам въображение, особено когато ме споходи музата — смигна Деймън на Катрин, след което се изпречи пред мен, за да се добере пръв до ръката й. Поднесе я към устните си. Стомахът ми се сви.

— Благодаря ти — промълви Катрин, изправи се и слезе по стъпалата на верандата, а полите на роклята й зашумоляха. С прибраната си назад коса ми напомняше на ангел. Усмихна ми се скришом и аз най-после се успокоих.