Началото (Книга първа)

— Наистина ли не знаеш отговора? — попитах и протегнах ръце към нея. Сграбчих я здраво и я повалих на леглото със сила, която не подозирах, че притежавам. От възторг тя изпищя и се претърколи в леглото до мен. Дъхът й беше сладък, ръцете й студени и сплетени с моите, и внезапно нищо друго — нито Розалин, нито демоните на баща ми, нито дори Деймън — имаха значение.

14

На следващата сутрин, щом се събудих, протегнах ръце, но останах горчиво разочарован, като не напипах нищо, освен пухените възглавници. Само леката вдлъбнатина на матрака до мен бе единственото доказателство, че случилото се през нощта е било реално, а не някой от трескавите ми сънища, които ме спохождаха след смъртта на Розалин.

Разбира се, не можех да очаквам Катрин да прекара нощта с мен. Не беше възможно, след като прислужницата й я очакваше в къщата за гости, не и след като прислугата толкова упорито клюкарстваше за всичките похождения на господарите си. Тя самата ме закле това да си остане нашата тайна, защото не можела да рискува репутацията й да бъде съсипана. Не че имаше защо да се тревожи. Аз исках ние двамата да си имаме наш таен свят.

Зачудих се кога се е измъкнала, припомняйки си усещането да я държа в обятията си, топлината и лекотата, които не бях изпитвал досега. Чувствах се завършен, в мир със себе си, а Розалин беше само блед спомен, героиня от неприятна история, която трябваше просто да забравя.

Сега съзнанието ми изцяло бе обсебено от мислите за Катрин: как дръпна завесите, така че да останат спуснати, докато навън бушуваше лятната буря и капките трополяха по прозорците, как позволи на ръцете ми да изследват всяка частица от прекрасното й тяло. По едно време, докато галех шията й, пръстите ми напипаха медальона със синята камея, с който тя никога не се разделяше. Понечих да го откопчея, но Катрин отблъсна рязко ръката ми.

— Недей! — извика остро, а ръцете й тутакси се устремиха към закопчалката, за да се увери, че нищо не е повредено. Но после, когато отново нагласи бижуто си във вдлъбнатината на шията си, продължи да ме обсипва с целувки.

Изчервих се, като си спомних за всички места по нея, които тя ми позволи да докосна.

Спуснах крака от леглото, отидох до легена с вода за миене на ръцете, за да наплискам лицето си. Огледах се в огледалото и се усмихнах. Черните кръгове около очите ми бяха изчезнали. Вече не ми струваше никакви усилия да крача от единия до другия край на стаята. Облякох жилетката и тъмносиния брич, след което напуснах стаята с тананикане.

— Господарю? — учуди се Алфред, който се изкачваше по стълбите. Носеше сребърния поднос със закуската ми. Недоволно присвих устни. Как можах цяла седмица да се търкалям в леглото, когато навън ме очакваше цял един свят, който да открия с Катрин?

— Благодаря ти, Алфред, но вече съм съвсем добре — казах му и се спуснах надолу по стълбата, като взимах по две стъпала наведнъж. Снощната буря бе стихнала също тъй бързо, както бе връхлетяла. В трапезарията ранната утринна светлина струеше през високите от пода до тавана прозорци. Масата беше украсена със свежи, току-що набрани маргаритки. Деймън вече се бе настанил там и отпиваше от чашата си с кафе, докато прелистваше сутрешния вестник, донесен от Ричмънд.

— Здравей, братко! — приветства ме и надигна чашата си с кафе като за наздравица. — Брей, наистина изглеждаш добре. Да не би нашата следобедна езда в крайна сметка да ти се е отразила добре?

Кимнах и седнах срещу него, като хвърлих един поглед върху заглавията във вестника. Войските на Севера бяха превзели форт Морган. Зачудих се къде точно се намираше това.

— Не зная защо още въобще получаваме този вестник. И без това баща ни не го е грижа за нищо, освен за историите, които се въртят в главата му — промърмори Деймън възмутено.

— Щом толкова мразиш това място, защо просто не се махнеш оттук? — попитах го, внезапно раздразнен от непрестанното роптаене на Деймън. Може би действително щеше да е по-добре да замине, така че баща ми да не се огорчава толкова силно. Някакъв странен глас, скрит дълбоко в съзнанието ми, безмълвно додаде: И за да не мисля как двамата с Катрин се люлеете на люлката на верандата.

Деймън повдигна вежди.

— Добре, признавам, че ще излъжа, ако не се съглася, че събитията тук са интересни. — Присви устни в някакво подобие на усмивка, което внезапно ме изпълни с желание да го сграбча за раменете и здравата да го раздрусам.