Началото (Книга първа)

Грабнах ножа за отваряне на писма, скрих го зад гърба си и се насочих предпазливо към вратата. Но тъкмо сложих ръка върху дръжката на бравата, когато вратата започна да се отваря навътре.

— Не е смешно! — извиках, почти изпаднал в истерия, когато съвсем внезапно една фигура в бяло се промъкна в стаята ми.

Катрин.

— Добре, защото никога не съм притежавала чувство за хумор — заговори тя. Усмивката й разкри белите й равни зъби.

— Съжалявам. — Изчервих се и побързах да оставя ножа за отваряне на писма върху бюрото. — Аз просто съм…

— Още се възстановяваш. — Кафявите очи на Катрин се впиха в моите. — Извинявай, че те стреснах. — Седна в средата на леглото и притисна колене към брадичката си. — Брат ти се тревожи за теб.

— О… — заекнах. Не можех да повярвам, че Катрин Пиърс е дошла в спалнята ми и седи на леглото ми, сякаш това е най-естественото нещо на света. Нито една жена, с изключение на майка ми и Корделия, не бяха влизали в спалнята ми. Внезапно се притесних заради калните си ботуши, захвърлени в един от ъглите на спалнята ми, от купчината порцеланови чинии в другия ъгъл, от още отворения том на Шекспир, оставен на бюрото.

— Искаш ли да узнаеш една тайна? — попита ме Катрин.

Стоях до вратата, все още стискащ дръжката на вратата.

— Може би — казах колебливо.

— Ела по-близо и ще ти я кажа. — Повика ме с пръст. Жителите на нашия град щяха да останат скандализирани, ако някоя двойка си позволи да се поразходи до моста Уикъри без придружителка. Но ето че Катрин беше тук без придружителка — и без чорапи, впрочем — удобно разположила се върху леглото ми и дори ми предлагаше да се настаня до нея.

Нямаше как да устоя на съблазънта.

Приседнах предпазливо на ръба на леглото. Тя се приближи до мен, отметна косата си през рамо и слагайки длан до ухото ми, прошепна:

— Моята тайна е, че аз също се тревожа за теб.

Дъхът й бе неестествено студен до бузата ми. Мускулите на краката ми се схванаха. Знаех, че трябваше да настоявам веднага да си тръгне. Но вместо това се приближих още по-близо до нея.

— Наистина ли? — прошепнах.

— Да — промърмори Катрин и впери пронизващ поглед право в очите ми. — Трябва да забравиш Розалин.

Потръпнах и отклоних поглед от тъмнокафявите очи на Катрин към прозореца. Видях как навън се развихри лятната буря.

Катрин пое брадичката ми в леденостудената си ръка и завъртя главата ми, за да продължим да се гледаме в очите.

— Розалин е мъртва — продължи. По лицето й се изписа тъга и симпатия. — Но ти не си. Розалин не би искала да се затвориш като някакъв престъпник. Никоя девойка не би искала това от годеника си, не си ли съгласен?

Кимнах бавно. Макар че и Деймън ми беше казал същото, думите придобиха много по-дълбок смисъл, когато ги чух от устата на Катрин.

Устните й се извиха в лека усмивка.

— Ти отново ще бъдеш щастлив — поде. — Искам да ти помогна. Но ти трябва да ми позволиш, сладък мой Стефан. — Катрин отпусна длан върху челото ми. Усетих по челото си едновременно и горещина, и студ. Потръпнах от допира й, след което ме обзе разочарование, защото Катрин отпусна ръка в скута си.

— Това ли са цветята, които набрах за теб? — внезапно попита тя, като се озърна. — Та ти си ги оставил в ъгъла без никаква светлина!

— Съжалявам — избъбрих смутено.

С обидено изражение тя спусна крака от леглото и се наведе, за да вземе кошницата изпод бюрото ми. Дръпна завесите и се втренчи в мен, скръстила ръце пред гърдите си. Дъхът ми заседна в гърлото. Светлосинята й памучна рокля подчертаваше тънката й талия и огърлицата на шията. Беше неоспорима красавица.

Извади една маргаритка от букета и започна да къса листенцата й едно по едно.

— Вчера видях как детето на една слугиня играеше на една глупава игра — обича ме, не ме обича. — Засмя се, но усмивката й внезапно помръкна. — Какъв, според теб, ще бъде отговорът?

И внезапно се изправи пред мен, с ръце върху раменете ми. Вдъхнах уханието й на джинджифил и лимон, неуверен какво да кажа. Знаех само, че исках ръцете й завинаги да останат върху раменете ми.

— Какъв ще бъде отговорът на въпроса „обича ме, не ме обича“? — попита Катрин и се наведе към мен. Тялото ми потръпна от желание, за което досега не подозирах. Устните ми се озоваха на сантиметри от нейните.

— Какъв е отговорът? — попита Катрин и прехапа устни като свенлива девойка. Неволно се засмях. Имах чувството, че наблюдавам разиграващата се сцена, безсилен да прекратя това, което щеше да последва. Знаех, че не е редно. Греховно. Но как можеше да е грях, след като всяка фибра от съществото ми жадуваше за това повече от всичко друго? Розалин беше мъртва. Катрин беше жива. И аз бях жив и исках отново да се почувствам такъв.

Ако казаното от баща ми беше истина и аз трябваше да се приготвя за битката на живота си между доброто и злото, то тогава се нуждаех от повече увереност в себе си и в избора си. Трябваше да престана да обмислям толкова и да започна да вярвам в себе си, в убежденията, в желанията си.