Началото (Книга първа)

— Вампири — повторих бавно. Бях чувал и преди тази дума, когато двамата с Деймън бяхме ученици и имахме навика да се спотайваме на моста Уикъри, за да плашим приятелите си. Едно от момчетата ни сподели, че видяло някаква странна фигура, коленичила във водата, забила зъби във врата на един елен. Момчето си призна, че изпищяло, а фигурата се извърнала към него с червени като на дявол очи, докато кръвта капела от дългите, остри зъби. Вампир, убедено ни повтаряше момчето, докато оглеждаше кръга от слушателите си, за да провери дали бе успяло да ни впечатли. Но понеже беше бледо и мършаво и хич не го биваше в стрелбата, ние просто се изсмяхме и започнахме безмилостно да му се подиграваме. На следващата година момчето, заедно със семейството си, се премести в Ричмънд.

— Е, предпочитам вампирите пред един умопобъркан баща — заяви Деймън, смушка хълбоците на Джейк и препусна към залеза.

Обърнах се към баща ни. Очаквах да последва гневна тирада. Но той само поклати глава.

— Вярваш ли ми, синко? — попита.

Кимнах, макар че не бях сигурен в какво да вярвам. Знаех само, че някак си през миналата седмица целият ми свят се промени и вече не знаех къде е мястото ми.

— Добре — кимна баща ми, преди да препуснем към края на гората и да продължим към моста Уикъри. — Трябва да бъдем извънредно внимателни. Изглежда войната е пробудила вампирите. Сякаш подушват кръвта.

Думата кръв продължаваше да отеква в съзнанието ми, когато насочихме конете си покрай гробището и оттам по прекия път през полето до езерото. Видях в далечината отраженията на слънчевите лъчи от водата в езерото. Никой не би си представил тази тучна хълмиста земя да се превърне в обиталище на демони. Демоните, ако въобще съществуваха, принадлежаха на старата ни родина, сред чиито порутени древни замъци и селски църкви беше израснал баща ни. Всички думи, които казваше той, ми бяха познати, но звучаха толкова странно на мястото, където ги изричаше.

Баща ми се огледа, за да провери дали някой не се е скрил в храстите край моста. Конете сега поеха покрай гробището, в което внушителните надгробни камъни се виждаха съвсем ясно на ярката светлина на топлия летен ден.

— С кръвта се хранят. Тя им дава сила.

— Но тогава… — попитах, докато в ума ми кръжаха какви ли не догадки. — Ако те са безсмъртни, как тогава ние ще…

— Ги убием? — довърши той мисълта ми. Издърпа юздата на коня си. — Има си методи за това. Разучил съм ги. Чух, че в Ричмънд живее свещеник, който може да се опита да ги прогони, но и хората в града знаят… някои неща — завърши той. — Джонатан Гилбърт и шериф Форбс обсъдиха с мен някои предпазни мерки.

— Ако има нещо, което мога да направя… — предложих помощта си, неуверен какво точно да кажа.

— Разбира се — отвърна баща ми безцеремонно. — Очаквам от теб да се присъединиш към нашия комитет. Но първо ще поговоря с Корделия. Тя познава билките и ми спомена за едно растение, което се наричало върбинка. — Баща ми докосна с ръка цветето на ревера си. — Ще съставим план. И ще спечелим надмощие. Защото те може да са безсмъртни, но Бог е на наша страна. Или ще ги избием, или те ще ни избият. Разбираш ли ме, момчето ми? Това е войната, в която ти е отредено да се сражаваш.

Кимнах, усещайки в пълна степен тежестта на тази нова отговорност върху раменете си. Може би тъкмо това трябваше да правя: не да се оженя или да отида да воювам за Конфедерацията, а да се сражавам срещу това противоестествено зло. Спогледахме се с баща ми.

— Ще сторя всичко, което поискаш — обещах му. — Всичко.

Последното, което видях, преди да препусна в галоп обратно към конюшнята, беше широката усмивка върху лицето на баща ми.

— Знаех си, че ще го направиш, синко. Ти си истински Салваторе.

13

Прибрах се в стаята си. Не знаех какво да мисля. Vampiros. Вампири. Самата дума звучеше неприятно, независимо дали я изговаряш на италиански или на друг език. Койоти. Това бе дума, която имаше смисъл. В края на краищата койотите приличаха на вълците — диви животни, които свързвахме с непроходимите, най-затънтени гори на Вирджиния. Ако Розалин е била убита от койот, би било трагедия, но разбираема. Но да е била убита от демон?

Засмях се. Обаче смехът ми прозвуча по-скоро като кратко излайване, когато седнах на леглото си и обхванах главата си с ръце. Главоболието ми се бе завърнало, при това още по-силно. Припомних си как Емили настояваше да не вкусвам храната, която ми приготвя Корделия. Като капак на всичко, изглежда прислужниците се бяха настроили една срещу друга.

Внезапно чух три леки почуквания по вратата. Звукът бе толкова лек, че би могъл да е порив на вятъра, който не бе престанал, откакто се върнахме от гората.

— Кой е? — извиках колебливо.

Почукването отново се възобнови, този път по-настойчиво. В другия край на стаята памучните завеси се разклатиха силно от вятъра.

— Алфред, ти ли си? — провикнах се. Космите на тила ми отново настръхнаха. Думите на баща ми определено ми бяха повлияли. — Не искам да ям! — извиках високо.