Началото (Книга първа)

Влязох с решителна крачка в салона. За миг сърцето ми се изпълни с разочарование. Вместо Катрин върху креслото в ъгъла, тапицирано с червено кадифе, седеше прислужницата й Емили. В скута й бе сгушена кошничка с цветя и в момента миришеше една маргаритка, сякаш нямаше никаква грижа на този свят.

— Здравей — поздравих я сковано, докато се опитвах да измисля някакво извинение, за да съкратя визитата.

— Господин Салваторе. — Емили стана и леко се поклони. Носеше семпла бяла рокля с къси ръкави и боне, а тъмната й кожа бе гладка, без никакви бръчки. — С господарката ми се присъединяваме към скръбта ви. Тя ме помоли да ви дам това — додаде и ми подаде кошничката.

— Благодаря — измърморих и поех кошничката. Поднесох разсеяно клонче люляк към ноздрите си и вдъхнах аромата на цветето.

— На ваше място, за да се излекувам, вместо отварите на Корделия, бих използвала тези цветя — заяви Емили.

— Откъде знаеш, че съм болен? — учудих се.

— Слугите говорят. Но аз се боя, че това, което ви дава Корделия, може повече да ви навреди, отколкото да ви помогне. — Извади няколко цвята от кошничката и сръчно ги сви в букет — Маргаритки, магнолии и дамско сърце ще ви помогнат да се излекувате.

— А теменужките за мислите? — попитах, спомняйки си цитата на Шекспир от „Хамлет“. Още докато го изричах осъзнах колко глупава е забележката ми. Откъде една необразована прислужница ще знае за какво говоря?

Но Емили само се усмихна.

— Няма теменужки, макар че господарката ми спомена, че обичате Шекспир. — Бръкна в кошничката, отчупи клонче люляк и го затъкна грижливо в бутониерата ми.

Вдигнах кошничката и помирисах. Ухаеше на цветя, но имаше и нещо друго: опияняващ аромат, който усещах само когато бях близо до Катрин. Помирисах отново и сякаш целият смут и мракът от последните няколко дни избледняха и се разсеяха.

— Зная, че в момента всичко ви се струва много странно — заговори Емили, прекъсвайки унеса ми, — но господарката ми ви желае само доброто. — Кимна към дивана, сякаш ме канеше да седна. Аз се подчиних и се втренчих в младата жена. Беше забележително красива и се държеше с непривична грациозност, каквато не бях забелязал досега у нея. Движенията и маниерите й бяха толкова подчертани, че да я наблюдаваш беше все едно да гледаш как пред погледа ти оживява картина.

— Тя би искала да ви види — рече след секунда Емили.

В мига, в който думите се отрониха от устните й, осъзнах, че това никога не би могло да стане. Докато седях там, в слънчевия салон, в компанията на друг човек, вместо да съм сам, в плен на мислите си, изведнъж всичко си дойде на мястото. Аз бях вдовец и моето задължение сега бе да скърбя за Розалин, а не да оплаквам една несбъдната ученическа фантазия, каквато бе любовта ми към Катрин. Освен това Катрин беше красиво сираче без приятели и роднини. Никога нямаше да се получи… не би могло да се получи.

— Аз я видях. На… погребението на Розалин — изрекох сковано.

— Това едва ли би могло да се нарече светска визита — изтъкна Емили. — Тя иска да ви види. Някъде насаме. Когато сте готов — додаде припряно.

Знаех какво трябва да кажа, какво беше единственото благоприлично нещо, което трябваше да кажа, но ми беше трудно да формулирам думите.

— Ще си помисля, но в настоящото си състояние се боя, че не съм в настроение за разходки. Моля те предай на господарката си, че съжалявам, но едва ли съм най-подходящата компания за нея. Сигурен съм, че брат ми ще я придружи където тя пожелае — изрекох, като думите се отронваха с мъка от езика ми.

— Да. Тя много харесва Деймън. — Емили събра полите си и се изправи. Аз също станах. Изведнъж почувствах, въпреки че бях с една глава по-висок от нея, че тя е много по-силна от мен. Беше странно, но съвсем не неприятно чувство. — Но никой не може да устои на истинската любов.

И с тези думи тя се изнесе плавно през вратата и продължи през моравата, а листенцата на маргаритката в косите й се разпиляха от порива на вятъра.

12

Не бях сигурен дали свежият въздух или цветята на Емили ме успокоиха, но през тази нощ спах много добре. На следващата сутрин се събудих от ярката слънчева светлина и, за пръв път от смъртта на Розалин, не изпих лечебната отвара, която Корделия беше оставила на нощното ми шкафче. От кухнята се разнесе миризма на канела и яйца. Чух пръхтенето на конете, докато Алфред ги впрягаше пред конюшнята. За миг изтръпнах от мисълта, че отново мога да бъда щастлив.

— Стефан! — прогърмя гласът на баща ми зад вратата на стаята ми. Три пъти почука на нея с дръжката на камшика си за езда. Мигом си припомних какво се бе случило през миналата седмица и безпокойството ми отново се пробуди.

Нищо не му отговорих. Надявах се просто да си тръгне. Вместо това той отвори вратата. Беше облечен с брича си за езда, с черния си камшик в ръка, с усмивка на лице и стръкче виолетово цвете, затъкнато в ревера му. Не ми беше красиво, нито благоуханно. Всъщност приличаше на някоя от билките, които Корделия береше покрай бараките на прислужниците.