Началото (Книга първа)

Кимнах, без всъщност да слушам, неспособен да приема смъртта на Розалин като някакъв аргумент срещу войната. Докато Деймън продължаваше да се възмущава, аз затворих очи. Представих си лицето на годеницата си в онзи миг, когато я открих. Там, в тъмнината, тя изглеждаше различна. Очите й бяха огромни и блестящи. Сякаш беше видяла нещо ужасно. Сякаш бе издъхнала в жестоки мъки.

10

4 септември, 1864

Полунощ. Твърде късно, за да заспя, и твърде рано, за да съм буден. Върху нощното шкафче до леглото ми гори свещ, а пламъкът й хвърля зловещи сенки по стените.

Нямам покой, преследван от мъчителни угризения. Щях ли някога да си простя, задето не бях намерил Розалин, преди да е станало твърде късно? И защо тази, която се заклех да забравя — все още е обсебила мислите ми?

Главата ми пулсира. Корделия винаги е край мен, предлага ми напитки, подсладени хапчета, отвара от стрити на прах билки. Поглъщам всичко като дете, възстановяващо се след дълга болест. Баща ми и Деймън ме наблюдават, когато си мислят, че спя. Дали знаят за кошмарите?

Мислех си, че бракът е като смъртна присъда. Грешил съм. Грешил съм за толкова много неща, твърде много неща и единственото, което мога да сторя сега, е да се моля за прошка и да се надявам, че някак си, отнякъде, ще съумея да почерпя сили от дълбините на съществуването си, за да стъпя отново твърдо на правилния път. Ще го направя. Трябва. Заради Розалин.

И заради нея.

Сега ще духна свещта и ще се надявам, че сънят — както забравата на смъртта — ще ме погълне бързо…

— Стефан! Време е да ставаш! — извика баща ми и затръшна вратата на спалнята ми.

— Какво? — Надигнах се с усилие. Не знаех колко е часът, нито кой ден е, нито колко време е минало от смъртта на Розалин. Денят бе преминал в нощ и аз така и не можах да заспя с истински сън, а само дремех на пресекулки, връхлитан от ужасяващи кошмари. Нямаше да хапна нищо, ако Корделия не идваше постоянно в стаята ми с чайовете и отварите си и не ме хранеше с лъжица, докато погълна и последната капка. Донесе ми пържено пиле, чорба от бамя и някаква гъста каша от нещо, което нарече яхния на страданието и заяви, че щяла да ме накара да се почувствам по-добре.

Този път беше оставила върху нощното шкафче чаша с някаква напитка. Изпих я на един дъх.

— Приготви се. Алфред ще ти помогне — рече баща ми.

— Да се приготвя за какво? — попитах и спуснах крака от ръба на леглото. Приближих, куцукайки до огледалото. Брадата ми бе набола, а светлокестенявата ми коса стърчеше във всички посоки. Очите ми бяха зачервени, а нощната риза висеше накриво от раменете ми. Изглеждах ужасно.

Баща ми застана зад мен, преценявайки отражението ми.

— Ще трябва да се стегнеш. Днес е погребението на Розалин и за мен и за семейство Картрайт е много важно всички да сме там. Искаме да покажем на всички, че трябва да се обединим срещу злото, което опустошава града ни.

Докато татко дрънкаше за демони, си мислех, че за пръв път след смъртта й ще се видя с родителите на Розалин. Все още се чувствах ужасно виновен. Не можех да спра да мисля, че нападението нямаше да се случи, ако бях чакал Розалин на верандата, вместо да стоя в кабинета с Катрин. Ако бях навън, за да очаквам Розалин, щях да я видя да върви през полето в розовата си рокля. Навярно смъртта щеше да ме настигне заедно с нея и така нямаше да й се налага да се сблъска сама с кошмарното животно. Може и да не обичах Розалин, но не можех да си простя, че не бях там, за да я спася.