Началото (Книга първа)

— Дали да те сравня с летен ден2… — започна да рецитира тя.

Погледнах я смаяно.

— Ти по си мил от него, по-умерен — продължих стиха. Сърцето ми препускаше лудешки в гърдите, а мозъкът ми бе размекнат като меласа, създавайки у мен необикновено усещане, което ме караше да се чувствам сякаш сънувам.

Катрин дръпна рязко книгата от скута ми и я затвори шумно.

— Не — отвърна твърдо.

— Но това е следващият стих — настоях, раздразнен, че сменя правилата на играта, която си мислех, че разбирам.

— Това е следващият стих на господин Шекспир. Но аз просто ти зададох въпрос. Трябва ли да те сравня с летен ден? Заслужавате ли подобно сравнение, господин Салваторе? Или ви е нужна книга, за да решите? — попита Катрин с усмивка, като държеше томчето на разстояние.

Изкашлях се, докато мислите ми бясно препускаха. Деймън щеше да каже нещо остроумно в отговор, без дори да се замисли. Но когато бях с Катрин, се чувствах като ученик, който се опитва да впечатли момиче с жаба, уловена в езерото.

— Ами, би могла да сравниш брат ми с летен ден. Прекарваш доста време с него. — Лицето ми пламна и тутакси пожелах да си върна думите обратно. Прозвучаха толкова ревниво и дребнаво.

— Може би с летен ден с малко гръмотевици в далечината — рече Катрин и изви вежди. — Но ти, Стефан Салваторе, ти си различен от Загадъчния Деймън. Или… — Катрин се извърна и по лицето й пробяга дяволита усмивка — Дръзкия Деймън.

— Аз също мога да бъда дързък — изтърсих раздразнено, преди дори да се осъзная. Поклатих объркано глава. Катрин някак си ме подтикваше да говоря, без да мисля. Тя беше толкова жива и кипяща от енергия — когато разговарях с нея, все едно бях в плен на прекрасен сън, където каквото и да кажех, нямаше да има последствия, но всичко беше изключително значимо.

— Е, в такъв случай бих искала да видя това, Стефан — рече Катрин. — Постави леденостудената си ръка върху челото ми. — Сближих се с Деймън, но теб едва те познавам. Жалко, нали?

В далечината оркестърът засвири „Аз съм добрият, стар бунтовник“. Осъзнавах, че трябва да изляза навън, да изпуша пура с господин Картрайт, да поведа Розалин във вихъра на първия валс, да вдигна тост за превръщането си в истински мъж на Мистик Фолс. Ала вместо това продължавах да седя в кожено кресло и единственото ми желание беше да остана вечно в кабинета и да вдъхвам упойващото ухание на Катрин.

— Може ли да кажа нещо? — попита тя и се наведе към мен. Една тъмна непокорна къдрица падна върху бялото й чело. Трябваше да напрегна цялата си воля, за да устоя на желанието си да я отметна от лицето й. — Не мисля, че ти харесва това, което се случва в момента. Барбекюто, годежът…

Сърцето ми бясно заби. Вгледах се изпитателно в кафявите очи на Катрин. През последната седмица отчаяно се опитвах да скрия чувствата си. Дали тя ме бе видяла да спирам пред къщата за гости? Дали ме бе зърнала да препускам с Мезаноте към гората, докато двамата с Деймън се разхождаха из градините, в отчаяното си желание да избягам от смеха им? Нима по някакъв начин бе успяла да прочете мислите ми?

Катрин се усмихна тъжно.

— Бедният, сладък, послушен Стефан. Нима още не си научил, че правилата са създадени, за да бъдат нарушавани? Не можеш да направиш някого щастлив — баща си, Розалин, семейство Картрайт — ако самият ти си нещастен.

Прокашлях се, изпълнен с болезненото съзнание, че тази жена, която познавах едва от няколко седмици, ме разбираше по-добре от собствения ми баща… и отколкото бъдещата ми съпруга някога щеше да ме разбира.

Катрин се плъзна от облегалката на креслото и погледна към томовете на баща ми, подредени по лавиците. Извади дебела книга с кожена подвързия — „Мистериите на Мистик Фолс“. Никога досега не бях виждал този том. Розовите й устни се извиха в усмивка и тя ми даде знак да седна до нея на дивана. Знаех, че не биваше да го правя, но сякаш в транс се изправих и прекосих стаята. Отпуснах се върху хладната кожена възглавница до нея и пропъдих всички съмнения.

В крайна сметка, кой знае? Може би няколко мига в компанията й щяха да се окажат балсамът, който да пропъди обзелата ме меланхолия.

8

Не съм сигурен колко дълго останахме двамата заедно в кабинета. Часовникът на дядо ми в ъгъла отброяваше неуморно минутите, ала единственото, което забелязвах, беше равномерното дишане на Катрин, начина, по който светлината подчертаваше острата й брадичка, бързото прелистване на страниците, докато стояхме надвесени над книгата. Осъзнавах смътно, че трябва скоро да си тръгна, но щом се замислех за музиката, танците, чиниите с пържени пилета и Розалин, установявах, че буквално съм неспособен да помръдна.

— Но ти не четеш! — подразни ме по някое време Катрин и вдигна глава от „Мистериите на Мистик Фолс“.

— Не, не чета.

— Защо? За нещо друго ли си мислиш? — Катрин се изправи и изпъна слабите си рамене, докато се протягаше, за да върне обратно книгата върху лавицата. Сложи я на погрешно място, до книгите на баща ми по световна география.