Началото (Книга първа)

— Не се тревожа за Джорджия. Това, за което се безпокоя, е как да съберем достатъчно запасни военни тук, за да разрешим проблема в Мистик Фолс. Тези нападения не бива да продължават — заяви високо Джоуна, местен ветеран, който бе тренирал войниците на нашия град, и удари толкова силно с юмрук по масата, че порцеланът издрънча.

Тъкмо в този миг в залата влезе цяла армия от слуги, понесли подноси с диви фазани. Взех сребърната си вилица и започнах да побутвам печените пикантни късчета месо в чинията си; нямах апетит. Около мен се водеха обичайните разговори за войната, за това какво трябва да направим за нашите момчета в сиво, за предстоящите вечери, барбекюта и църковни събрания. Катрин кимаше енергично на Хонория Фелс, седнала срещу нея. Внезапно ме прониза дълбока ревност към Хонория, която поклащаше посивелите си ситни къдрици. Тя можеше да си говори спокойно с Катрин, нещо, за което толкова отчаяно копнеех.

— Готов ли си, синко? — Баща ми ме сръга в ребрата, а аз забелязах, че хората вече бяха привършили с храната. Слугите наляха още вино, а оркестърът, който бе спрял по време на основното ястие, сега отново засвири тихо в ъгъла. Това беше моментът, който всички очакваха: те знаеха, че ще се направи тържествено съобщение, което ще бъде последвано от тостове и танци. Както винаги по време на вечерите в Мистик Фолс. Но никога досега аз не съм бил в центъра на събитието. Сякаш по даден знак Хонория се наведе към мен, а Деймън ми се усмихна окуражаващо.

Повдигна ми се, но поех дълбоко дъх и почуках с ножа по кристалната си чаша. Незабавно всички притихнаха и дори слугите зарязаха работата си, за да се втренчат в мен.

Изправих се, отпих голяма глътка червено вино за кураж и прочистих гърлото си.

— Аз… хм — подех с нисък, напрегнат глас, прозвучал чуждо в собствените ми уши. — Искам да съобщя нещо. — С ъгъла на окото си видях баща ми да стиска високата си чаша с шампанско, готов да скочи за тоста. Погледнах към Катрин. Тя бе вперила пронизващите си тъмни очи в мен. Откъснах с мъка погледа си и толкова силно стиснах чашата си, че бях сигурен, че ще се счупи. — Розалин, бих искал да помоля за ръката ти. Ще ми окажеш ли честта да станеш моя съпруга? — избъбрих на един дъх, докато трескаво ровех с пръсти в джоба на сакото за пръстена.

Измъкнах кутийката, коленичих пред Розалин и се вторачих в плувналите й в сълзи кафяви очи.

— Това е от мен за теб — изграчих, отворих капака на кутийката и й я подадох.

Розалин изписка, а в залата избухнаха ръкопляскания. Усетих една ръка да ме потупва по гърба и видях Деймън да се хили над мен. Катрин пляскаше учтиво с неразгадаемо изражение.

— Ето. — Взех тънката бяла ръка на Розалин и плъзнах пръстена на пръста й. Беше й твърде голям и изумрудът се наклони към кутрето й. Приличаше на дете, което се е накичило с бижуто на майка си. Но изглежда годеницата ми не я бе грижа, че пръстенът не й става. Протегна ръка, зяпнала възхитено как диамантите заискриха на светлината на свещите. Тутакси ни заобиколиха развълнувани жени, които ахкаха и надаваха възторжени викове, надвесени над пръстена.

— Това заслужава да се отпразнува! — извика баща ми. — Пури за всички! Ела тук, Стефан, синко! Ти ме направи един много горд баща.

Кимнах и с треперещи крака пристъпих към него. Каква ирония на съдбата! През целия си живот досега се бях опитвал да спечеля одобрението на баща си, а това, което го бе направило най-щастливият мъж на земята, ме изпълваше с безкраен ужас.

— Катрин, ще танцуваш ли с мен? — чух гласа на Деймън, извисил се над скърцащите столове и подрънкващите чаши. Застинах, очаквайки отговора.

Катрин вдигна глава и ме стрелна крадешком с поглед. За един дълъг миг очите й останаха приковани в моите. Прониза ме дивото желание да изтръгна пръстена от пръста на Розалин и да го надяна върху пръста на Катрин. Едва устоях. Но тогава баща ми ме сръга отзад и преди да успея да реагирам, Деймън сграбчи ръката на Катрин и я поведе към дансинга.

7

Следващата седмица премина като в мъгла. Сновях между поредната проба в магазина за дрехи на госпожа Фелс и визитите при Розалин в задушния салон на семейство Картрайт, а вечерите прекарвах в кръчмата с Деймън. Опитах се да забравя Катрин. Капаците на прозорците ми оставаха затворени, за да не се изкушавам да се взирам през моравата в къщата за гости, и се насилвах да се усмихвам и да махам на Деймън и Катрин, когато двамата се разхождаха из градината.

Веднъж се качих на тавана, за да погледна портрета на мама. Питах се какъв ли съвет щеше да ми даде. Любовта е търпение, спомнях си я да казва с мелодичния си френски акцент, докато ми четеше от Библията. Идеята ми подейства успокоително. Може би любовта все пак щеше да споходи двама ни с Розалин.