Началото (Книга първа)

— Добре, лельо Стефан! — подразни ме той, извисявайки глас в назидателно фъфлене. Не можах да сдържа смеха си и отново го тупнах по рамото за сполучливата имитация. Ударът не беше силен, но ми подейства добре — донякъде разсея раздразнението ми, че той може да придружи Катрин на вечерята.

Той, естествено, на свой ред също ме тупна по гърба и сигурно щяхме да се впуснем в братско боричкане, но Деймън отвори със замах дървената врата на кръчмата в Мистик Фолс. Тутакси бяхме посрещнати със сияйна усмивка от пищната, червенокоса жена зад бара. Явно Деймън бе редовен клиент на заведението.

Проправихме си път към задната част на кръчмата. Въздухът бе напоен с миризмата на дървени стърготини и пот и навсякъде се виждаха мъже в униформи. Някои бяха с превързани глави, други имаха превръзки през рамото, а трети куцукаха до бара с патерици. Познах Хенри, войник, който на практика живееше в кръчмата, зает само с това да си пие сам уискито в ъгъла. Робърт ми бе разказал за него: никога не разговарял и никой не го бил виждал през деня. Носеха се слухове, че може да има пръст в нападенията, но как би могъл, след като постоянно киснеше в кръчмата?

Откъснах очи от него, за да се огледам. В другия ъгъл група по-възрастни мъже играеха на карти и пиеха уиски, а в противоположния се бяха разположили няколко жени. Съдейки по обилния руж по страните им и лакираните им нокти, заключих, че не са от жените, които биха общували с нашите приятелки от детството като Клементайн Хавърфорд или Амилия Хок. Докато минавахме покрай тях, едната драсна леко ръката ми с дългите си лакирани нокти.

— Харесва ли ти тук? — Деймън дръпна дървената маса от стената и ме стрелна развеселено с поглед.

— Предполагам, че да. — Отпуснах се върху твърдата дървена пейка и още веднъж се огледах. Имах чувството, че съм попаднал в някое тайно мъжко общество — още едно от нещата, които имах малкия шанс да опозная, преди да се оженя, когато съпругата ми щеше да очаква всяка вечер да се прибирам рано у дома.

— Ще отида да взема нещо за пиене — заяви Деймън и се отправи към бара. Наблюдавах го как подпря лакти на тезгяха и поведе непринуден разговор с барманката, която наклони глава и се засмя звънко, сякаш й бе казал нещо много забавно. Което навярно и бе сторил. Затова всички жени се влюбваха в него.

— Е, как се чувства един мъж, който скоро ще се жени?

Обърнах се и видях доктор Джанис. Минаващ седемдесетте, доктор Джанис бе леко изкуфял и постоянно се хвалеше пред всеки, когото хванеше за слушател, че дълголетието му се дължи на обилните количества уиски, които поглъща.

— Още не съм женен, докторе — усмихнах се насила. Искаше ми се Деймън да се върне по-скоро с питиетата ни.

— Да, момчето ми, но скоро ще бъдеш. Господин Картрайт от банката от седмици говори за това. Хубавата, млада Розалин. Извади голям късмет! — продължи гръмко доктор Джанис, а аз се огледах, надявайки се никой да не е чул.

В този момент се появи Деймън и внимателно остави върху масата чашите с уиски.

— Благодаря — промърморих и гаврътнах моята на един дъх. Доктор Джанис се отдалечи накуцвайки.

— Май си доста жаден, а? — попита Деймън, докато отпиваше на малки глътки от чашата си.

Свих рамене. В миналото никога не съм имал тайни от брат си, но беше опасно да говоря за Розалин. Някак си, каквото и да кажех или както и да се чувствах, все пак трябваше да се оженя за нея. Ако някой чуе от мен дори и най-лекия намек, че съжалявам, приказките нямаше да спрат.

Внезапно пред мен се появи пълна чаша с уиски. Вдигнах глава и видях хубавата барманка, с която Деймън бе разговарял, застанала до масата.

— Помислих, че се нуждаеш от още едно питие. Изглежда си имал тежък ден. — Жената ми смигна с едно от зелените си очи и остави запотената чаша върху грубата дървена маса.

— Благодаря — смотолевих и отпих малка глътка.

— За теб — винаги — рече барманката и прошумоля с полите си, които се люшнаха съблазнително около бедата й. Наблюдавах я как се отдалечава. Всички жени в кръчмата, дори тези със съмнителна репутация, бяха много по-интересни от Розалин. Ала независимо кого гледах, единственият лик, завладял съзнанието ми, бе този на Катрин.

— Алис те харесва — отбеляза Деймън.

Поклатих глава.

— Знаеш, че нямам право да се заглеждам. До края на лятото ще съм женен мъж. Докато ти си свободен да се забавляваш и да правиш каквото пожелаеш. — Имах намерение да изтъкна само очевидното, ала вместо това думите ми прозвучаха като обвинение.

— Така е — кимна брат ми. — Но ти знаеш, че не си длъжен да правиш нещо, само защото такова е желанието на татко, нали?

— Не е толкова просто. — Стиснах зъби. Деймън не би могъл да ме разбере, защото беше див и непокорен. Тъкмо заради това нашият баща бе решил да повери на мен, по-малкия брат, бъдещето на Веритас — роля, която сега намирах за задушаваща.

Потръпнах от тази предателска мисъл — сякаш Деймън бе виновен, задето върху мен се бе стоварила подобна отговорност. Поклатих глава, опитвайки се да я пропъдя. Отново отпих от уискито си.