Началото (Книга първа)

— Не е толкова лош. — Винаги се чувствам неловко да говоря лошо за татко, въпреки че негодувах срещу наложения ми годеж с Розалин. — Сега ли пристигна? — попитах, за да сменя темата. Деймън се усмихна. Около очите му имаше тънки бръчици, които никой не би забелязал, освен ако не го познаваше добре.

— Преди час. Не можех да пропусна обявяването на годежа на по-малкия ми брат, нали? — попита той с лека нотка на сарказъм в гласа. — Татко ми разказа всичко. Изглежда се надява ти да продължиш името Салваторе. Само си помисли: до бала в чест на Деня на основателите ще бъдеш женен мъж!

Застинах. Бях забравил за бала. Беше събитието на годината и татко, шериф Форбс и майор Локуд го планираха от месеци. Отчасти заради войната, отчасти заради възможността градът да се порадва на последното дихание на лятото, ала най-вече, заради шанса градските лидери да се потупат по гърбовете, но балът в чест на Деня на основателите винаги е бил една от най-важните традиции в Мистик Фолс. Но сега ме ужасяваше.

Деймън навярно бе усетил неудобството ми, защото затършува в брезентовата си раница. Беше мръсна и в единия ъгъл имаше нещо, което приличаше на петно от кръв. Накрая извади отвътре голяма, безформена кожена топка — много по-голяма и много по-продълговата от баскетболната.

— Искаш ли да поиграем? — попита, докато я подхвърляше в ръце.

— Какво е това? — учудих се.

— Футболна топка. Играехме с момчетата, когато не се сражавахме. Ще ти се отрази добре. Страните ти ще се позачервят и няма да си толкова бледен. Не искаме да се размекнеш — додаде брат ми, имитирайки толкова сполучливо гласа на баща ни, че се разсмях.

Деймън излезе навън, а аз го последвах, изхлузвайки по пътя лененото си сако. Внезапно слънцето ми се стори по-топло, тревата — по-мека, всичко беше много по-прекрасно, отколкото преди минути.

— Хвани! — извика Деймън, сварвайки ме неподготвен. Вдигнах ръце и улових топката пред гърдите си.

— Може ли и аз да поиграя? — Женски глас прекъсна мига.

Катрин. Беше облечена в обикновена, лилава лятна рокля, която падаше свободно, а косата й бе стегната на тила. Забелязах, че тъмните й очи идеално подчертават блестящата синя камея, сгушена във вдлъбнатината на шията й. Представих си как пръстите ми се сплитат около изящните й ръце, докато целувам белия й врат.

Насилих се да откъсна поглед от нея.

— Катрин, това е брат ми Деймън. Деймън, запознай се с Катрин Пиърс. Тя е отседнала у нас — изрекох сковано, местейки поглед от единия към другия, за да преценя реакцията на Деймън. В очите на Катрин танцуваха весели искри, сякаш намираше официалните ми маниери за изключително забавни. Деймън също изглеждаше развеселен.

— Деймън, виждам, че си също толкова сладък, както и брат ти — отрони Катрин с подчертан южняшки акцент. Въпреки че това бе обичайната фраза, с която една южнячка би се обърнала към някой мъж, от нейните устни прозвуча леко насмешливо.

— Тепърва ще видим дали е така — усмихна се Деймън. — И така, братко, да позволим ли на Катрин да поиграе с нас?

— Не зная — изрекох несигурно. — Какви са правилата?

— Кого го е грижа за правилата? — провикна се Катрин и засия в усмивка, разкривайки идеално равните си, бели зъби.

Завъртях топката в ръцете си.

— Брат ми играе доста грубо — предупредих я.

— Струва ми се, че аз ще играя по-грубо — засмя се тя и с едно рязко и неочаквано движение грабна топката от ръцете ми. Както и предишния ден, ръцете й бяха леденостудени, въпреки горещия следобед. Докосването й разтърси тялото ми и сякаш светкавица прониза мозъка ми. — Който изгуби, ще се погрижи за конете ми! — извика тя, докато вятърът развяваше косите й.

Деймън я изпрати с поглед, сетне повдигна вежди към мен.

— Ето едно момиче, което иска да бъде преследвано. — С тези думи заби пети в земята и побягна, а силното му тяло се понесе надолу по хълма към езерото.

След секунда и аз се затичах. Усещах вятърът да свири в ушите ми.

— Ще те стигна! — изкрещях. Това бяха думите, които използвах, когато бях на осем и си играех с момичетата на моята възраст. Но сега имах чувството, че залозите в тази игра са много по-високи от всички досегашни игри в живота ми.

5

На следващата сутрин се събудих със смайващата новина от слугите на Розалин, че любимото й кученце Пени е било нападнато. Госпожа Картрайт бе изпратила да ме повикат, тъй като дъщеря й била безутешна и не спирала да плаче. Аз се опитах да я успокоя, но сърцераздирателните й хлипания не стихнаха.

През цялото време госпожа Картрайт ми хвърляше неодобрителни погледи, сякаш би трябвало да се справя по-добре с утешителната си мисия.

— Имаш мен — заявих по едно време с неловък и пресипнал глас, в неумел опит да я утеша. При тези мои думи Розалин ме сграбчи в прегръдките си и още по-силно се разрида, заравяйки глава на рамото ми. Пороят от сълзи остави мокри следи върху жилетката ми. Опитах се да проявя съчувствие, но всъщност изпитвах раздразнение от истеричното й поведение. В крайна сметка аз не се държах така, когато майка ми умря. Баща ми не ми позволи.