Началото (Книга първа)

21 август 1864

„Не мога да спра да мисля за нея. Дори не мога да напиша името й; не смея. Тя е красива, омагьосваща, необикновена. Когато съм с Розалин, аз съм синът на Джузепе, момчето Салваторе, напълно заменим с Деймън. Зная, че за семейство Картрайт не би имало значение, ако Деймън заеме мястото ми. Избраният съм аз, защото баща ни знае, че Деймън не би се съгласил, а аз — както винаги — ще кажа «да».

Но когато я видя, гъвкавата й стройна фигура, червените устни, очите й — блестящи, тъжни и завладяващи… сякаш най-сетне съм самият аз, просто Стефан Салваторе.

Трябва да съм силен. Трябва да се отнасям към нея като към сестра. Трябва да се влюбя в жената, отредена да бъде моя съпруга.

Но се боя, че вече е прекалено късно…“

Розалин Салваторе, това си мислех на следващия ден, вкусвайки думите, докато минавах през вратата, готов за второто си посещение при тази, която много скоро щеше да стане моя годеница. Представях си как ще живея с Розалин в къщата за гости — или може би в някое по-малко имение, което моят баща ще ни построи като сватбен подарък — как работя по цял ден, надвесен над счетоводните книги заедно с татко в неговия кабинет, докато тя се грижи за нашите деца. Опитах се да почувствам вълнение. Но единственото, което изпитах, бе студен ужас, процеждащ се във вените ми.

Вървях по широката алея на Веритас и поглеждах замислено към къщата за гости. Не бях виждал Катрин от пристигането й вчера следобед. Татко изпрати Алфред да я покани на вечеря, но тя бе отказала. Прекарах вечерта пред прозореца, загледан в къщата, но не видях никакъв проблясък на свещи. Ако не знаех, че двете с Емили са там, щях да помисля, че къщата е необитаема. Накрая си легнах, питайки се, докато сънят не ме обори, какво прави Катрин и дали е добре.

Откъснах с мъка очи от закритите с щори прозорци на втория етаж и се затътрих неохотно надолу по алеята. Прашният път под краката ми беше твърд и напукан; нуждаехме се от хубав дъжд. Не се усещаше никакъв полъх на вятър и въздухът бе застинал в мъртвешки покой. Докъдето погледът ми стигаше, не се виждаше жива душа и усетих как космите на тила ми настръхват. Обзе ме неприятното усещане, че не съм сам. В главата ми неканени се промъкнаха предупрежденията на Робърт за самотните ми разходки.

— Хей, има ли някой? — извиках и се озърнах наоколо.

Сепнах се. Само на няколко крачки от мен, облегната на една от статуите на ангели, разположени от двете страни на алеята, беше Катрин. Носеше бяла широкопола ленена шапка, която предпазваше нежната кожа на лицето й с цвят на слонова кост, и бяла рокля, осеяна с миниатюрни розички. Въпреки жегата, бледата й кожа изглеждаше хладна като водите на езеро в декемврийска утрин.

Усмихна ми се, разкривайки два реда идеално равни, бели зъби.

— Надявах се да ме разведеш из имението, но изглежда си ангажиран.

Сърцето ми се разтуптя при думата „ангажиран“, а кутийката с пръстена в задния ми джоб запари като нажежено желязо.

— Не съм… искам да кажа, че не съм — заекнах. — Бих могъл да остана.

— Глупости — поклати глава Катрин. — И без това живея във вашия дом. Не бих искала да отнемам и от времето ти. — Повдигна тъмните си вежди към мен.

Никога досега не бях говорил с момиче, което изглеждаше толкова непринудено и уверено в себе си. Внезапно изпитах непреодолимото желание да извадя пръстена от джоба си, да коленича пред Катрин и да й го предложа. Но после си спомних за баща си и ръката ми остана неподвижна.

— Може ли да повървя малко с теб? — попита Катрин и размаха слънчобрана си.

Двамата закрачихме един до друг надолу по алеята. Аз постоянно се озъртах, питайки се защо тя не се притеснява да се разхожда с мъж без придружител. Може би защото беше сираче и съвсем сама на този свят. Каквато и да бе причината, бях благодарен.

Изви се лек полъх на вятъра и аз вдъхнах лимонено джинджифиловото ухание на Катрин. Имах чувството, че бих могъл да умра от щастие в същия този миг. Самото й присъствие, толкова близо до мен, ми напомняше, че на този свят съществуват красота и любов, макар и недостижими за мен.

— Мисля, че ще те наричам Мълчаливия Стефан — промълви девойката, докато вървяхме през дъбовите дървета, бележещи границата между Мистик Фолс и отвъдните плантации и имения.