Началото (Книга първа)

— Много е просто — продължи Деймън, неподозиращ за моментното ми раздразнение. — Просто му кажи, че не обичаш Розалин. Че трябва да намериш своето място в този свят, а не сляпо да следваш нечии други заповеди. Това научих в армията: трябва да вярваш в това, което правиш. В противен случай — какъв е смисълът?

Отново поклатих глава.

— Аз не съм като теб. Вярвам на татко. И зная, че той ми желае най-доброто. Само дето искам… иска ми се да имах повече време — признах накрая. Истина беше. Може би бих могъл да обикна Розалин, но мисълта, че трябва да се оженя и да имам дете само след една година, ме изпълваше със страх. — Но всичко ще е наред — заявих. Трябваше да бъде.

— Какво мислиш за нашата гостенка? — смених темата.

Деймън се усмихна.

— Катрин. — Изрече името провлачено, сякаш искаше да усети вкуса му. — Е, това е момиче, което е доста трудно да разбереш, нали?

— Предполагам — промърморих, доволен, че Деймън не подозира, че всяка нощ сънувам Катрин, а през деня забавям крачка пред вратата на къщата за гости, само и само да чуя как се смее с прислужницата си. Веднъж дори се отбих в конюшнята, за да помириша широкия гръб на коня й Клоувър единствено, за да проверя дали по него не е останало уханието й на джинджифил и лимон. Не беше, и в този миг в обора, заобиколен от коне, изведнъж осъзнах колко налудничаво се държа.

— В Мистик Фолс няма момичета като нея — продължи Деймън. — Мислиш ли, че има любим в армията?

— Не! — Гневът отново се надигна в гърдите ми. — Тя още скърби за родителите си. Едва ли си търси ухажор.

— Разбира се. — Деймън смръщи вежди. — Не намеквах за нищо. Просто, ако се нуждае от нечие рамо, на което да поплаче, аз съм насреща.

Свих рамене. Въпреки че аз бях повдигнал въпроса, повече не исках да слушам мнението на Деймън за нея. Всъщност, имайки предвид каква красавица бе тя, почти ми се щеше да се появят някои нейни далечни роднини от Чарлстън, Ричмънд или Атланта и да я поканят да живее с тях. Ако не я виждах, може би някак си щях да се насиля да обикна Розалин.

Деймън се втренчи в мен. Осъзнавах колко нещастен изглеждам в този миг.

— Развесели се, братко — рече той. — Нощта едва започва, а аз черпя.

Но едва ли имаше достатъчно уиски в цяла Вирджиния, което да ме накара да обикна Розалин… или да забравя за Катрин.

6

Времето не се промени до тържествената вечеря в чест на годежа ми няколко дни по-късно и в пет часа следобед същият ден въздухът бе горещ и влажен. Чух в кухнята слугите да си говорят, че странната, застинала жега, е резултат от демонските убийства на животни. Обаче слуховете за демоните не попречи на хората от цялата околност да се стекат в Грейндж Хол за празненството в чест на Конфедерацията. Каретите стигаха отвъд каменната алея за екипажи и явно нищо не можеше да спре яростните атаки на техните пътници, напиращи да влязат във внушителната каменна сграда.

— Стефан Салваторе? — чух един глас, когато слязох от каретата след баща ми.

Когато краката ми стъпиха в прахта, вдигнах глава. Видях Елън Емерсон и дъщеря й Дейзи да вървят хванати под ръка, следвани от две прислужници. Стотици фенери осветяваха редицата от карети, извиваща се пред каменните стълби, водещи към белите дървени врати. Отвътре долитаха звуците на валса.

— Госпожо Емерсон. Дейзи. — Поклоних се дълбоко. Дейзи ме бе намразила още като деца, когато Деймън ме бе подкокоросал да я бутна във водата на Уилоу Крийк.

— О, това май са прелестните дами Емерсон. — Баща ми също се поклони. — Благодаря и на двете, че сте почели с присъствието си нашата малка вечеря. Хубаво е да видиш почти целия град. Сега повече от всякога трябва да сме сплотени — додаде, докато погледът му срещна този на Елън Емерсон.

— Стефан — промълви Дейзи, кимна и пое протегнатата ми ръка.

— Дейзи. С всеки изминал ден изглеждаш все по-красива. Можеш ли да простиш на един джентълмен за прегрешенията му в младостта?

Тя ме изгледа кръвнишки. Въздъхнах. В Мистик Фолс нямаше никакви мистерии или интриги. Тук всички се познаваха. След като двамата с Розалин щяхме да бъдем съпруг и съпруга, нашите деца щяха да играят с децата на Дейзи. Щяха да водят същите разговори, да си разказват същите шеги, да водят същите битки. Това беше един вечен кръговрат.

— Елън, ще ми окажеш ли честта да те придружа вътре? — попита баща ми, нетърпелив да разбере дали залата е украсена според изричните му разпореждания. Майката на Дейзи кимна и ни остави под бдителния поглед на прислужницата.

— Чух, че Деймън се е върнал. Как е той? — най-сетне благоволи да ми проговори Дейзи.

— Госпожице Дейзи, по-добре да влезем вътре и да намерим майка ви — намеси се прислужницата и задърпа подопечната си към широките двойни врати на Грейндж Хол.

— Нямам търпение да видя Деймън. Предай му го! — извика през рамо младата госпожица.