Началото (Книга първа)

Спомням си, че видях полицейската карета. Помня баща ми и Деймън да кършат ръце и да ми шепнат успокоително. Опитах се да им отговоря, да им кажа, че съм добре — в крайна сметка бях жив. Ала не можах да изрека думите.

По някое време доктор Джанис ме хвана под мишниците и ме изправи на крака. Мъже, които не познавах, ме заобиколиха бавно и ме завлякоха на верандата пред стаите на прислугата. Сред всеобщото мърморене долових как някой каза да повикат Корделия.

— Аз… аз съм добре — избъбрих накрая, засрамен, че ми се обръща толкова внимание, когато Розалин бе мъртва.

— Шшт, стига, Стефан — прошепна Корделия. Лицето й, със загрубяла от годините кожа, бе сбръчкано от тревога. Тя притисна длани към гърдите ми и промърмори някаква молитва, сетне измъкна малко шишенце от гънките на широката си пола. Отвинти капачката и го поднесе към устните ми. — Пий — подкани ме, докато сладката течност се плъзгаше в гърлото ми.

Катрин!, изскимтях аз. Сетне затулих устата си с ръка, но по сепнатото изражение на Корделия разбрах, че ме е чула. Тя изля бързо в гърлото ми още от сладката, уханна билка, която ме замая. Отпуснах се върху каменните стъпала на верандата, твърде уморен, за да мисля.

— Брат му е там някъде. — Гласът на Корделия звучеше сякаш говореше под вода. — Намерете го и го доведете.

Чух стъпки, отворих очи и видях Деймън, надвесен над мен. Лицето му бе побеляло от шока.

— Ще се оправи ли? — попита той и се обърна към Корделия.

— Мисля… — поде доктор Джанис.

— Той се нуждае от почивка. Тишина. Тъмна стая — заяви Корделия авторитетно.

Деймън кимна.

— Аз… Розалин… трябваше… — започнах, макар че не знаех как да довърша изречението. Трябваше да направя какво? Трябваше да я потърся много по-рано, вместо да се целувам с Катрин? Трябваше да настоявам да я придружа до празненството?

— Шшт — прошепна Деймън и ме изправи. Успях да се задържа прав, макар и олюлявайки се, до него. Отнякъде се появи татко и ме хвана за другата ръка. Заслизах несигурно по стъпалата, а сетне се запътихме към къщата. Гостите се бяха скупчили на моравата отпред и се държаха за ръцете, а шериф Форбс даваше нареждания на хората си да претърсят гората. Оставих се Деймън да ме преведе през задната врата на къщата и нагоре по стълбите. Накрая се свлякох върху леглото в спалнята си. Паднах върху памучните чаршафи, а след това ме обгърна мрак и не си спомнях нищо.

Когато се събудих на следващата сутрин, слънчевите лъчи танцуваха върху излъсканите дъски на пода от черешово дърво в спалнята ми.

— Добро утро, братко. — Деймън седеше в ъгъла на люлеещия се стол, някога принадлежал на нашия прадядо. Когато бяхме деца, мама ни люлееше на него и ни пееше песни, за да заспим. Очите на Деймън бяха подути и зачервени и аз се запитах дали е седял там през цялата нощ, за да бди над мен.

— Розалин е мъртва? — попитах, въпреки че знаех отговора.

— Да. — Деймън се изправи и се извърна към кристалната гарафа върху ореховия скрин. Наля вода в една чаша и ми я подаде. Опитах се да се надигна и да седна в леглото.

— Не, лежи — заповяда ми той с властния глас на офицер от армията. Никога досега не го бях чувал да говори така. Отпуснах се отново върху възглавниците, пълни с гъши пух, и оставих Деймън да поднесе чашата към устните ми, сякаш бях малко дете. Студената, чиста течност се плъзна надолу в гърлото ми и отново си спомних за изминалата нощ.

— Страдала ли е? — попитах, докато в съзнанието ми изплуваха мъчителни картини. Докато съм рецитирал Шекспир, Розалин навярно е планирала внушителната си поява. Сигурно е била развълнувана да покаже роклята си, да види смаяните и завистливи изражения на по-младите момичета, докато се възхищават на пръстена й, а после да се остави по-възрастните жени да я отведат в някой ъгъл, където да обсъдят подробностите около брачната й нощ. Представих си я как се носи през моравата, сетне чува стъпки зад гърба си, обръща се и вижда белите зъби, проблясващи на лунната светлина. Потръпнах от ужас.

Деймън се наведе и сложи ръка върху рамото ми. Внезапно потокът от зловещи образи секна.

— Смъртта обикновено трае по-малко от секунда. Така е на бойното поле и съм сигурен, че е било така и с твоята Розалин. — Върна се на стола си и разтри слепоочията си. — Те смятат, че е бил койот. Войната е довела хората на изток заради битките и те мислят, че животните са последвали кървавата диря.

— Койоти — промълвих, запъвайки се на всяка сричка. Досега не бях чувал думата. Сякаш беше поредният пример за нови думи като убита и вдовец, които щяха да се прибавят към речника ми.

— Разбира се, има и такива, включително и баща ни, които са уверени, че случилото се е дело на демони. — Деймън завъртя към тавана сините си очи. — Само от това се нуждае градът ни. От епидемия на масова истерия. А това, което ме вбесява от този глупав слух, е, че докато хората са убедени, че градът им е обсаден от някаква демонична сила, никой не го е грижа за факта, че войната раздира страната ни. Тъкмо това всеобщо изкуфяване не мога да проумея.