Началото (Книга първа)

— Да — потвърди Деймън в същия миг. — Що се отнася до мен, смятам, че момичетата трябва да си признават, че таят порочни замисли. В края на краищата всички знаем, че нежният пол си има своя тъмна страна. Помниш ли как Клементайн отряза косата на Амилия? — Деймън се извърна към мен.

— Да — засмях се аз, щастлив да се изявя като забавен разказвач в компанията на Катрин. — Клементайн повярва, че Амилия се е сближила прекалено много с Матю Хартнът и понеже тя си падаше по него, реши да поеме инициативата в ръцете си, като направи Амилия по-малко привлекателна.

Катрин закри уста с ръка, с жест на престорено съчувствие.

— Надявам се, че бедната Амилия се е възстановила от преживяното.

— Тя се сгоди за някакъв войник. Не се тревожи за нея — каза Деймън. — Всъщност ти за нищо не бива да се безпокоиш, след като си толкова красива.

— Е, поне за едно продължавам да се тревожа. — Катрин разшири очи. — Кой ще ми кавалерства на бала? — Размаха слънчобрана в ръката си, докато гледаше в земята, сякаш обмисляше някакво важно решение. Сърцето ми заби ускорено, когато тя вдигна глава и ни изгледа един след друг. — Сетих се! Ще го решим с надбягване. Победителят ще ми кавалерства на бала! — Захвърли слънчобрана на земята и изтича до центъра на лабиринта.

— Братко? — попита Деймън и повдигна вежди.

— Готов ли си? — усмихнах се, все едно ставаше дума за обикновено детско надбягване. Не исках Деймън да разбере колко забързано биеше сърцето ми, колко страстно копнеех да бъда с Катрин.

— Давай! — извика Деймън.

Моментално се втурнах напред. Размахах буйно ръце и крака. Устремих се като стрела из лабиринта. Докато бяхме в училище, никой от нашия клас не можеше да ме надбяга. Щом удареше звънеца, литвах като светкавица към вратата.

Тогава чух гръмък смях. Обърнах се назад. Деймън се беше превил на две и се пляскаше по коленете. Поех дълбоко дъх, като се опитах да не издавам колко съм задъхан.

— Страх те е да се състезаваш с мен? — попитах го, като се затичах назад и тупнах Деймън по рамото. Исках да бъде игриво потупване, но се получи като тежко цапардосване.

— О, сега вече започваме, братле! — възкликна Деймън, жизнерадостен и развеселен. Сграбчи ме за раменете и с лекота ме събори на земята. Успях да се изправя на крака, хвърлих се към него, повалих го по гръб и стиснах китките му.

— Мислиш, че все още можеш да победиш малкия си брат? — подразних го, зарадван от краткотрайното си превъзходство.

— Никой не ме намери! — нацупи се Катрин и излезе от лабиринта. Но намръщената й физиономия бързо изчезна. Усмихна се, като ни видя на земята, тежко задъхани. — Добре че съм тук, за да ви спасявам и двамата. — Коленичи и притисна устни първо до бузата на Деймън, а после и до моята. Пуснах китките на брат си и се изправих, за да отупам прахта от брича си.

— Видяхте ли? — попита тя, като подаде ръка на Деймън. — Трябва ви само по една целувка, за да се оправят нещата… макар че вие, момчета, не бива да се държите толкова грубо един към друг.

— Борехме се за теб — отвърна Деймън лениво, без да си прави труда да се надигне от земята. Точно в този миг ни прекъсна шум от конски копита. Алфред скочи от коня си и се поклони пред нас. Сигурно сме представлявали страхотна гледка: Деймън проснат на земята, подпрял глава с една ръка, все едно просто си почива полегнал, аз трескаво изтупващ тревата от брича си, и Катрин, изправена между нас с развеселена физиономия.

— Съжалявам, че ви прекъсвам — заговори Алфред. — Но господарят Джузепе иска да говори с господаря Деймън, и то спешно.

— Разбира се, че е спешно. За баща ми винаги всичко е спешно. Искаш ли да се обзаложим, че е измислил поредната смехотворна теория, която иска начаса да обсъдим? — подхвърли Деймън.

Катрин вдигна слънчобрана си от земята.

— Аз също трябва да тръгвам. Толкова съм разрошена, а трябва да посетя Пърл в аптеката.

— Да тръгваме — обади се Алфред, като махна с ръка към Деймън да се настани зад него на седлото. Щом Алфред и Деймън потеглиха, двамата с Катрин се отправихме бавно обратно към къщата за гости. Исках да заговоря отново за бала, но не събрах достатъчно смелост.

— Не е необходимо да вървиш с мен. Може би трябва да се присъединиш към брат си — предложи Катрин. — Струва ми се, че е по-добре да сте двамата, когато говорите с баща си — отбеляза. Ръката й докосна моята и тя ме улови за китката. После се надигна на пръсти и устните й погалиха нежно бузата ми. — Ела тази нощ при мен, сладък Стефан. Покоите ми ще бъдат отворени за теб. — С тези думи побягна.

Приличаше на препускащо в галоп жребче. Имах чувството, че сърцето ми галопира в такт с нея. Нямаше място за съмнение — тя изпитваше същото като мен. И тази увереност ме караше да се чувствам по-жив от всякога досега.

15