Началото (Книга първа)

Но сега е време за действие, а не за съмнения и размишления. Вълна от увереност се разлива по вените ми. Ще накарам баща ми да прозре истината — че всички ние сме еднакви. Тогава помежду ни ще се възцари любов. И баща ми ще отмени засадата.

За това се заклевам в името си, в живота си.

През остатъка от деня останах до бюрото в спалнята си, загледан в тетрадката, докато размишлявах какво да предприема. Ако баща ми узнае, че Катрин е вампир, веднага ще отмени преследванията на вампирите. Длъжен бе да го стори. Нали толкова пъти съм бил свидетел как се смее с Катрин, как се опитва да я впечатли със забавни истории от детските си години, прекарани в Италия, как я третира като родна дъщеря. Катрин дари на баща ми жизненост и енергия, каквито не помнех да съм виждал в него. Тя му даде живот.

Но как можех да го убедя във всичко това, когато той така яростно мразеше демоните? В същото време баща ми беше много рационален. Винаги се стремеше да разсъждава логично. Може би ще осъзнае това, на което Катрин вече ме бе научила: че вампирите не са зло. Те ходят сред нас, плачат като нас с човешки сълзи; всичко, което искат, е да имат истински дом — и да бъдат обичани.

Накрая събрах цялата си смелост, изправих се и затворих рязко тетрадката. Това не беше домашно, възложено ми от някой учител, и не се нуждаех от бележки, за да излея сърцето си. Бях готов да говоря с татко като мъж с мъж. В края на краищата вече бях почти на осемнайсет и той възнамеряваше един ден да ми повери управлението на Веритас.

Поех дълбоко дъх и тръгнах надолу по витата стълба, през притихналата всекидневна. Почуках силно на вратата на кабинета на баща ми.

— Влез! — чу се отвътре приглушеният му глас. Но преди да докосна дръжката на бравата, баща ми отвори вратата пред мен. Беше облечен в костюма си, ушит по поръчка, а на ревера си бе забол стрък от върбинка. Но от погледа ми не убягна, че не се бе обръснал и имаше леко набола брада, а очите му бяха зачервени, със сенки под тях.

— Не те видях снощи на бала — заговори ме той, като ме вкара в кабинета си. — Надявам се да не си се присъединил към онази шумна и буйстваща тълпа.

— Не. — Разтърсих енергично глава, изпълнен с плаха надежда. Дали това означаваше, че баща ми се е отказал от планираното нападение?

— Добре. — Татко се върна до бюрото си от дъбово дърво и затвори шумно книгата си с кожена подвързия. Под нея видях сложни чертежи и схеми на града, върху които с кръстчета бяха отбелязани няколко сгради, сред които и аптеката. И тогава, в същия миг последната ми искрица надежда угасна, за да отстъпи на неудържимо мощна вълна от вледеняващ страх.

Той проследи погледа ми.

— Както сам виждаш, нашите планове са много по-добре обмислени от буйствата на разпасана шайка от пияници и хлапаци. За щастие шериф Форбс и хората му ги спряха. Никой от тях няма да бъде приет за помощник при нашата обсада. — Баща ми въздъхна и сплете пръсти. — Живеем в опасни, несигурни времена. Ти трябва да се държиш подобаващо на тази обстановка. — Черните му очи поомекнаха за секунда. — Искам само да си сигурен поне за едно — че решенията ти са благоразумни. — Не добави „за разлика от тези на брат ти Деймън“, но не беше необходимо. Знаех за какво си мислеше.

— Значи засадата…

— Както е планирано, ще се проведе следващата седмица.

— А какво става с компаса? — попитах, припомняйки си разговора с Катрин.

Баща ми се усмихна.

— Работи. Джонатан го дооправя.

— О! — Обля ме вълна на ужас. Ако компасът заработи, това несъмнено ще означава, че баща ми ще стигне до Катрин. — И откъде знаеш, че работи?

Баща ми пак се подсмихна и започна да сгъва чертежите.

— Защото работи — заяви лаконично.

— Мога ли да поговоря с теб за нещо друго? — попитах го с надеждата гласът ми да не ме издаде с треперенето си колко съм напрегнат. Образът на Катрин изплува в ума ми и ми даде сили да не отклоня поглед от лицето на баща ми.

— Разбира се. Седни, Стефан — заповяда ми той. Настаних се послушно в коженото кресло до лавиците с книгите. Самият той се изправи и се приближи до гарафата с бренди, оставена върху масичката в ъгъла. Наля една чаша за себе си, а после и една за мен.

Поех чашата и я поднесох към устните си. Отпих съвсем малка глътка. После събрах цялата си смелост и го погледнах право в очите.

— Имам съмнения за твоя план за вампирите.

— О, така ли? И защо? — попита ме баща ми и се облегна на стола си.

Нервно отпих голяма глътка бренди.

— Ние допускаме, че те са непоправимо зло, както се говори за тях. Но ако това не е вярно? — попитах, като се насилих да устоя на пронизващия взор на баща си.

Той изсумтя недоверчиво.

— Имаш ли доказателства за противното?

Поклатих глава.

— Разбира се, че не. Но защо възприемаш за чиста монета това, което говорят хората? Ти си ни учил да разсъждаваме другояче.