Началото (Книга първа)

— Не съм аз! Баща ми! — изкрещях, като си припомних събитията от същата вечер. Брендито ми. Баща ми. Той е знаел…

От долния етаж се чу силно трополене и миг по-късно баща ми връхлетя в спалнята.

— Вампир! — изрева, размахвайки грубо одялан кол. Катрин се сгърчи на пода от болка и се разкрещя пискливо, с тон, какъвто никога не бях чувал да излиза от устата й.

— Татко! — креснах и вдигнах ръце, когато той я изрита с ботуша си. Тя изохка и безпомощно размаха ръце и крака.

— Катрин! — Свлякох се на колене, вдигнах я и я притиснах към гърдите си. Тя изпищя. Очите й се подбелиха. Пяна изскочи от ъглите на окървавените й устни, сякаш беше животно, обзето от пристъп на бяс. Зинах ужасен и я пуснах. Гърчещото й се тяло рухна на пода със смразяващо кръвта глухо тупване.

Отдръпнах се назад, коленичих и вперих отчаян поглед в тавана като за молитва. Не можех да гледам в лицето нито Катрин, нито баща си.

Тя отново изпищя високо, когато баща ми я прободе с кола. Но успя да се надигне, с пяна на устата, с оголени кучешки зъби, с див, невиждащ поглед, преди да рухне назад в сгърчена купчина плът.

В гърлото ми се надигна горчивина. Какво беше това чудовище?

— Ставай! — Баща ми ме изправи на крака. — Не виждаш ли, Стефан? Не виждаш ли истинската й същност?

Сведох поглед към Катрин. Черните й къдри бяха слепнали върху обляното й от пот чело, тъмните й очи бяха широко отворени и налети с кръв, зъбите й покрити с пяна. Цялото й тяло се тресеше. Нищо в нея не ми се видя познато.

— Иди и доведи шериф Форбс. Кажи му, че имаме вампир в къщата.

Останах скован от ужас, неспособен да направя дори крачка в която и да е посока. Главата ми пулсираше от болка. Мислите ми се вихреха в напълно объркана плетеница. Обичах Катрин. Обичах я. Нали така? Как може сега това… създание толкова да ме отвращава?

— Не съм учил синовете си да бъдат слаби — изръмжа баща ми, като напъха китка от върбинка в джоба на ризата ми. — А сега тръгвай!

Дишането ми излизаше на накъсани хрипове. Внезапно ми стана непоносимо горещо. Не можех да си поема дъх. Не можех да мисля, не можех да направя нищо. Знаех само, че повече нито за миг не можех да остана в тази стая. Изскочих навън от къщата, без да се огледам назад нито към баща ми, нито към сгърчения на пода вампир, като прескачах по три стъпала наведнъж. Сетне хукнах с все сили по пътя.

26

Не помня колко дълго съм тичал. Нощта беше ясна и студена. Усещах бесните удари на сърцето си в гърлото, в мозъка, в краката. От време на време притисках ръка до раната на шията си, която още кървеше. На пипане мястото бе още топло и главата ми се замайваше, като го докосвах с ръка.

С всяка крачка в обърканите ми представи изплуваше един нов образ — Катрин, с кървава пяна в ъглите на устните си, и баща ми, надвиснал над нея с кол в ръка. Но спомените бяха дотолкова замъглени, че не бях сигурен дали това гърчещо се на пода чудовище с кървясали очи беше същата жена, която се нахвърли с оголени зъби върху мен, която ме милваше край езерото, която смущаваше сънищата ми, за която си мислех при всяко събуждане. Потръпнах неудържимо и се препънах в някакъв паднал клон. Проснах се в прахта по длани и колене и повръщах, повръщах, докато металният вкус в устата ми изчезна.

Катрин щеше да умре. Баща ми ме мразеше. Самият аз не знаех нито кой съм, нито какво трябва да правя. Целият свят се беше обърнал с главата надолу. Чувствах се безкрайно замаян и неуверен. Каквото и да сторех, винаги щях да причинявам разруха. В това бе цялата ми вина. Ако не бях излъгал баща си и бях опазил тайната на Катрин…

С много усилия възстанових дишането си, после се изправих и продължих да тичам.

Докато тичах, миризмата на върбинката в джоба изпълни ноздрите ми. Леко сладникавият, отрезняващ мирис на върбинката сякаш прочисти мислите ми и зареди крайниците ми с нова енергия. Завих наляво по калната пътека. Останах изненадан от избора си, но за пръв път от седмици насам бях уверен в действията си.

Връхлетях в кабинета на шерифа. Заварих шериф Форбс заспал, както си беше качил краката върху бюрото. В единствената килия за задържани шумно хъркаше Джеремая Блек, очевидно след поредната изтощителна нощ в кръчмата. Младият полицай Ноа също клюмаше на дървен стол пред килията.

— Вампири! Има вампири във Веритас! — изкрещях, с което моментално привлякох вниманието на шериф Форбс и Джеремая.

— Да вървим. След мен — рече шериф Форбс, като сграбчи един мускет и една бухалка. — Ноа! — провикна се той. — Вземи фургона и ме последвайте със Стефан.

— Да, сър — отвърна Ноа и скочи на крака. Откачи друга бухалка от кука на стената и ми я подаде. Тогава чух някакъв пронизителен звук и се досетих, че шериф Форбс беше включил звънеца за аварийни случаи, закрепен отвън на сградата. Звънецът кънтеше неспирно.

— Мога да помогна. Моля? — избъбри Джеремая, уловил се с две ръце за решетките. Обаче Ноа поклати глава и на бегом напусна помещението. Тропотът на ботушите му силно отекна по дъските на пода. Последвах го, като отвън се спрях, докато наблюдавах как впряга припряно двата коня пред дългия фургон.