Началото (Втора част)

Войниците пешаци бяха изоставили бойния си ред, пометени от конницата на Тохан пред тях и стрелците на Ногучи отстрани. Шигеру за пореден път поведе своите конници срещу Тохан, но всеки път, когато се отправяха обратно към хълма, онези, които го следваха, бяха по-малко на брой. Беше видял баща си и Ирие да се сражават вляво от него. Воините на Китано, които очакваше като подкрепление от юг, изглежда, бяха изчезнали. Нима вече бяха отстъпили? Докато напразно оглеждаше флаговете за кестеновия лист, видя как Ирие пое в атака по десния фланг на Тохан; когато обърна Карасу, за да го пришпори в битката, зърна Ейджиро и редом с него най-големия му син Данджо. Яздеха напред заедно, проправяйки просека между пешаците, принуждавайки ги да отстъпят леко, но после Ейджиро бе пронизан отстрани с копие и съборен от коня си. Данджо изрева яростно, намушка мъжа, който бе убил баща му, и почти в същия миг един връхлетял го конник разсече черепа му.

Шигеру продължаваше да се сражава, обладан от същата сляпа ярост. Върху бойното поле сякаш се спускаше мъгла, замъгляваше зрението и притъпяваше слуха. Той смътно долавяше писъците на хора, цвиленето на коне, свистенето и тракането, предхождащи следващия смъртоносен облак стрели, виковете и стенанията, съпътстващи тежките усилия в кървавата сеч, но той самият бе откъснат от всичко това, все едно се виждаше насън. Суматохата бе тъй голяма, че бе почти невъзможно да различи собствените си хора от Тохан. Флаговете падаха в прахта; гербовете върху наметките бяха зацапани с кръв. Шигеру и шепа воини бяха изтикани по течението на малък поток. Той видя как другарите му рухват един след друг около него, но всеки от тях преди това бе посякъл двама от Тохан. Шигеру се озова пред двама вражески войници — единият пешак, другият все още на седлото. И тримата бяха грохнали. Той парира ударите на ездача, като придвижи Карасу близо до другия кон, който залитна, и в този миг Шигеру нанесе бърз удар с меча си. Видя как кръвта на противника му рукна и разбра, че го е обезвредил поне за кратко; обърна се, за да отбие ударите на пешака отдясно, и успя да го убие точно когато другият заби острието си във врата на Карасу. Конят потръпна и политна на една страна, блъскайки другото животно, което падна, хвърляйки своя умиращ ездач. Карасу се препъна, метна Шигеру върху врага му и рухна отгоре му, притискайки го към земята.

Вероятно падането го бе зашеметило, защото, когато успя да се измъкне изпод тялото на коня, забеляза, че слънцето се е придвижило на запад и започва да захожда зад планината. Главната атака на битката бе минала през него като тайфун и бе отшумяла — малката долина, където тялото на Карасу бе заприщило потока, бе безлюдна, ако не се смятаха труповете, които лежаха на странни камари — Отори редом с Тохан — все по-многобройни в посока към равнината.

Разбити сме. Болката от поражението, яростта и скръбта по загиналите бе твърде голяма, за да се спира на нея за повече от миг. Насочи съзнанието си към смъртта, мислейки с охота за освобождението, което щеше да му донесе. Стори му се, че в далечината вижда войниците на Тохан, които крачеха между мъртвите и отсичаха главите им, за да ги изложат за оглед пред Садаму. Ще получи и моята, помисли си Шигеру, а коремът му се сгърчи от ярост и ненавист, но аз не бива да позволя да ме пленят. Спомни си думите на баща си… сигурно вече бе мъртъв, а Джато — загубен. Щеше да си разпори корема — единственият начин да облекчи болката си, тъй като никакво физическо страдание не можеше да бъде по-мъчително от онова, което изпитваше в момента.

Вървя известно време нагоре покрай потока и стигна до самия извор, който бликаше от една празнина в черните скали. Около него растяха папрат и камбанки, чиито бели цветчета се полюшваха на последните отблясъци на светлината. В скалите над извора имаше малко светилище, изградено от валчести камъни и покрито с единствена плоча; друг плосък камък служеше за перваз за приношения. Той свали шлема си и осъзна, че от скалпа му блика кръв. Коленичи до извора, пи жадно, после уми главата, лицето и ръцете си. Постави меча си на перваза на светилището, помоли се за кратко на божеството на планината, изрече името на Просветления и измъкна кинжала от пояса си. Разхлаби бронята си и коленичи на тревата, отвори кесията, която висеше на кръста му, и извади малка стъкленица с парфюм, с който намаза косите и брадата си, за да почете главата си, когато бъде изложена пред погледа на Ийда Садаму.

— Владетелю Шигеру! — извика го някой по име.

Шигеру вече бе поел на своето пътуване към смъртта и не обърна внимание. Познаваше гласа, но не си направи труда да го свърже с притежателя му — вече никой от живите не можеше да му повлияе.

— Владетелю Шигеру!

Той вдигна поглед и видя Ирие Масахиде, който с мъка се движеше към него покрай потока. Лицето му бе прежълтяло; бронята му отстрани бе разсечена и той притискаше с ръка мястото, от което бликаше кръв.