Началото (Втора част)

Ирие се върна, докато Шигеру ядеше, и му съобщи, че Китано е заел позиции в далечния източен край на равнината, скривайки хората си по склоновете на залесен хълм, а Ногучи е разположил воините си до него в западна посока, покривайки пътя на юг. Янаги и синовете му бяха между Ногучи и Отори Ейджиро, който бе в полезрението на главните сили на Шигеру. Шигеру остана в центъра и изпрати баща си с Ирие на източния фланг в укритието на дървеното укрепление.

Хората бяха готови — зад гората от копия и покрай бреговете на реката се бяха строили войници пешаци и стрелци с лъкове; ездачите, чиито коне бяха напрегнати и потънали в пот в тихата топла утрин, бяха извадили мечове; знаменосците бяха вдигнали високо флаговете с гербовете; чаплата на Отори — бяла на тъмносин фон — се виждаше отвсякъде, заедно с фамилните гербове на васалите — двата еднакви шарана на Ногучи, кестеновия лист на Китано, галопиращия кон на Мори, върбовите листа на Янаги, прасковения цвят на Мийоши. Тук-там проблясваха алените и златните багри върху украсените брони и увенчаните с древните лунни сърпове, еленски рога или звезди шлемове, лъскаха стоманени мечове, ножове и върхове на копия. Току-що поникналата трева бе яркозелена, осеяна с бели, розови и бледосини цветя.

Шигеру усети как сърцето му се изпълва с гордост и увереност. Не можеше да си представи, че тази великолепна армия може да претърпи поражение. Даже напротив — бе настъпил денят, когато Отори щяха да разгромят Тохан веднъж завинаги и да ги изтласкат обратно в Инуяма.

В далечния край на равнината облак прах оповести приближаването на конници и скоро Кийошиге, Мийоши Кахей и повечето от хората им препуснаха нагоре към преградите от копия. Те вече бяха вкусили от битката — Тохан бяха превзели Чигава и макар че Кийошиге бе отстъпил незабавно според плана, нападението бе тъй бързо и брутално, че им се бе наложило да си проправят път с бой.

— Градът е в пламъци — обяви Кийошиге. — Мнозина от жителите са убити. Тохан ни следват по петите.

Лицето му бе мрачно под слоя прах и кръв.

— Ще спечелим тази битка — рече той на Шигеру, — но тя няма да е нито лека, нито кратка.

Двамата бързешком си стиснаха ръцете и обърнаха конете си на изток, тъй като в същия миг въздухът бе разсечен от пронизителния зов на бойните раковини и пълчищата на Тохан нахлуха в забулената в прах равнина. Беше около часа на коня3. Слънцето бе пробило през облаците и грееше от североизточния край на небето, затруднявайки видимостта към войските на Китано и Ногучи. Тъй като Тохан минаваха пред тяхната позиция, Шигеру очакваше атаката от стрели всеки миг. На северозапад виждаше хората на Ирие, които се готвеха да изсипят своите стрели върху десния фланг на конницата на Тохан.

— Защо закъсняват? — попита той Кийошиге. — Вече трябва да нападат. Препусни до Ногучи и му кажи да атакуват незабавно.

Кийошиге пришпори Камоме — своя сив кон с черна грива — и се устреми в галоп през равнината на юг. Конниците на Тохан все още бяха извън обсега на лъковете. Стрелата, която уцели Камоме в гърдите, не можеше да е пусната от някого от тях. Долетя откъм стрелците на Ногучи и бе последвана от още няколко. Конят рухна на земята. Шигеру видя как Кийошиге скочи от гърба му, приземи се на едно коляно и се подпря, преди да се изправи отново с меч в ръка. Не му се удаде възможност да го използва. Връхлетя го втори залп от стрели, мощен като вълна в бурно море, и го завлече. Докато се мъчеше да се изправи на крака, един от хората на Ногучи се втурна напред, отсече главата му с единствен удар, вдигна я за кока на темето и я показа на войниците зад себе си. Грозен рев се изтръгна от гърлата им и хората на Ногучи се понесоха напред, стъпквайки обезглавеното тяло и умиращия кон, но не надолу по склона към атакуващите сили на Тохан, а нагоре по страничната част на равнината, обхождайки главната част от армията на Шигеру, изтиквайки ги към северния хребет, при което преградата от колове вече беше ненужна.

Шигеру нямаше време да се съсредоточи върху каквото и да е — нито върху осъзнаването на предателството, нито върху скръбта от смъртта на Кийошиге — и преди да се усети, вече се биеше на живот и смърт срещу собствените си събратя, отчаян и озлобен от тяхното предателство. По-късно в съзнанието му се бяха запечатали картини, които никога нямаше да се заличат — главата на Кийошиге, отсечена от тялото му и все пак някак жива, с широко отворени от потрес очи; съкрушителният момент, в който трябваше да повярва на онова, което се разиграваше пред погледа му, и да осъзнае, че е предаден; първият човек, когото уби несъзнателно, принуден да се отбранява; гербът на Ногучи; после замяната на собствения му потрес с гняв, какъвто не бе изпитвал никога през живота си, кръвожадна ярост, в която всички емоции го напуснаха с изключение на желанието да изтреби цялата предателска орда със собствените си ръце.