Началото (Втора част)

Плъзна поглед по Шигеру и той почувства как тя го оглежда изпитателно, до най-малката подробност; разбира се, мечът му не й убягна.

— Просто злополука — отвърна Лисугера, чието име явно бе Кенджи.

— Порязал си се, докато си се бръснал, тъй ли? — рече тя, погледна първо Джато, после дългия меч на Кенджи и повдигна вежди.

Кенджи поклати леко глава.

— Ще ни нагостиш ли с нещо? — попита той. — Не сме яли от три дни.

— Нищо чудно, че и двамата изглеждате полумъртви. Има яйца и ориз, папратови кълнове, гъби.

— Доволно. Но първо донеси чай.

— И вино?

— Добра идея — изсумтя Кенджи. — А като стана дума за бръснене, донеси гореща вода и остър нож — после се обърна към Шигеру. — Ще ти обръснем брадата и ще ти намерим някакви други дрехи. Всеки ще познае по чертите ти, че си Отори, но така поне няма да е видно от пръв поглед.

Двамата седнаха на пети отвън пред пещерата. Няколко кокошки чоплеха в прахта, отнякъде изникнаха две дечица, които ги зяпнаха заинтригувани и останаха там, докато накрая Кенджи нещо ги закачи, те се изкискаха и побягнаха. Жената се върна с купа гореща вода и Шигеру изми лицето си в нея, след което позволи на Лисугера да обръсне малката му брада с ножа, който бе невероятно остър. Когато приключиха, жената донесе парцали — остатъци от някогашни дрехи — да си избършат ръцете и лицето, преди да влязат в пещерата.

Вътре бе тъмно и опушено, но имаше повдигната част за спане и седене, а сламената рогозка бе сравнително чиста. Жената поднесе купички чай — беше пресен и с изненадващо високо качество за подобно малко и уединено селце — но, естествено, това не бе обикновено място, помисли си Шигеру, докато отпиваше от димящата течност, признателен за чая, но изпълнен с опасения за положението си. Успокояваше се от факта, че все още разполагаше с оръжията си. Докато бяха при него, можеше да се отбранява или да си отнеме живота.

Внезапно Кенджи попита:

— На колко години си?

Говореше му твърде свойски, което изненада Шигеру — никой не се бе обръщал към него по този начин, дори Кийошиге. Не мисли за Кийошиге сега!

— Тази година станах на осемнайсет. А Кийошиге — на седемнайсет.

— Очевидно обучението на Мацуда е дало своите резултати.

— Значи си спомняш предишната ни среща?

— За щастие, както се оказва. Знаех на кого да връча меча.

Горещият чай и пламтящият огън сгряха Шигеру и по челото и под мишниците му отново изби пот.

— Баща ми ли ти го даде? Видя ли го как умира?

— Да. Сражава се смело до последно, но битката бе неравна и той бе обграден.

— Кой го уби?

— Не знам как се казва — един от воините на Ийда.

Колко странно, ако този човек наистина бе син на Шигемори.

— А ти на колко си?

— Двайсет и шест.

Шигеру изчисли наум — другият бе твърде млад, за да е син на Шигемори, и твърде възрастен, за да му е внук… е, би било прекалено голямо съвпадение.

— И се казваш Кенджи?

— Муто Кенджи. Семейството ми е от Ямагата.

Шигеру усети, че треската отново го връхлита, избистряйки по странен начин мислите му.

— И една от тях е Муто Шизука? — попита той с безизразно лице.

— Тя ми е племенница — дъщеря на по-големия ми брат. Мисля, че си се запознал с нея миналата година.

— Знаеш, че е така. Предполагам, че знаеш всичко за онези срещи, както и Ийда Садаму — Шигеру премести ръка към дръжката на меча си. — Каква игра играеш?

— Какво те кара да смяташ, че играя игра?

Жената се върна с храна и вино, а Шигеру не искаше да продължи разговора пред нея.

— С мен си в безопасност, кълна се — рече Кенджи с привидна искреност. — Яж. Пий.

Изгладнелият няма задръжки — щом усети мириса на храната, Шигеру вече не можеше да й устои. Каквото и да му предстоеше, щеше да го посрещне по-добре с пълен стомах. Пийна и вино, пестеливо, като наблюдаваше внимателно Кенджи, надявайки се, че другият може да си развърже езика, но макар че изпи двойно повече от Шигеру, виното сякаш не му подейства особено, освен че зачерви иначе бледото му лице. Когато приключиха, жената отнесе съдовете и се върна, за да попита:

— Сега ще си починете ли? Да ви разпъна ли постелите?

— Кое е божеството на светилището? — попита Шигеру.

— Хачиман4 — отвърна тя. — Божеството на войната.

— Бих искал да се прочетат сутри за мъртвите — продължи Шигеру. — И преди да легна, да се пречистя от оскверняването.

— Ще отида да кажа на свещеника — рече тя тихо.

— Не е нужно да идваш с мен — заяви Шигеру на Кенджи. — Сигурно искаш да поспиш.

— Сънят може да почака — отвърна другият.

— Би било лицемерно да се молиш за душите на хората, които ти и Племето предадохте!

— Не съм предавал никого — отвърна Кенджи невъзмутимо. — Знаех, че Ногучи ще ти измени, но не съм го подтиквал към това. Ийда Садаму го стори, като му направи предложение, което никой разумен човек няма да откаже. Ийда бе тласнат към подобна щедрост от страх, че Отори и Сейшуу могат да сключат съюз помежду си.

— За което го е уведомила твоята племенница, след като се закле, че няма да го направи! Тя е била, убеден съм!