Началото (Втора част)

Чу как Кенджи се събуди и се опита да се извини, беше сигурен, че жената е Чийо — някогашната прислужница на майка му — и започна да й обяснява нещо, но почти веднага забрави какво е искал да каже. Жената донесе едно гърне и му каза да се облекчи в него, точно както бе правила Чийо в детството му. После донесе парцали, накиснати в студена вода, и двамата с Кенджи се редуваха да охлаждат тялото му, докато от него се лееше пот. По-късно треската отново премина в силно треперене; тя легна до него, за да го стопли с тялото си. Той се унесе, после се събуди, помисли, че е с Акане и се намира в къщата под боровете в Хаги преди битката, преди поражението.

Двамата нямаше да го оставят да умре. Треската бе силна, но кратка и отшумя, щом раната на главата започна да заздравява. Два дни по-късно Шигеру взе да се съвзема, обзет от неистово желание да се завърне в Хаги, но вече по-разумен и способен да приеме, че преди да продължи пътуването си, трябва да възстанови силите си.

Жената, чието име така и не разбра — Кенджи се обръщаше към нея свойски със „сестро“, но той наричаше така всяка жена на неговите години или малко по-възрастна от него — прекарваше деня, заета с домакинстване, и ръцете й винаги бяха заети с нещо. В немощта, която го бе обзела след треската, Шигеру я наблюдаваше, очарован от нейната сръчност и от пестеливостта на ежедневния й живот. Тя му разказа малко за организацията на селцето — жителите му бяха членове на три рода, които, за разлика от най-нисшата класа на селяните, имаха фамилни имена — Курода, Имаи и Муто. Повечето решения се взимаха общо, но старейшината винаги бе от рода Муто — роднина на Кенджи. На изток щеше да бъде Кикута, но в Средната провинция водещата фамилия беше Муто.

Кикута… името му беше познато. Със сигурност баща му бе споменал, че жената, в която е бил влюбен… или от която е бил омагьосан… е била със същата фамилия. Разговорът изникна ясно в съзнанието му — всички скърби и разочарования в живота на баща му.

— Ако старейшината се спомине, без да има порасли синове, начело застава неговата жена или дъщеря — добави тя. — Мога да говоря свободно с теб, макар че не си един от нас, след като си стар приятел на Кенджи.

— Едва ли можем да се наречем стари приятели. Той ли ти го каза?

— Не с толкова много думи. Аз просто реших така. От начина, по който се грижеше за теб. Той обикновено не е толкова грижовен, повярвай ми. Изненада ме. Знае много за растения и билки, но не ги използва често за лечение, ако разбираш какво имам предвид — Шигеру се втренчи в нея и тя се засмя. — Сигурно е някаква връзка помежду ви от предишен живот.

Не беше кой знае колко задоволително обяснение, но друго явно нямаше. Шигеру не искаше да се разприказва пред жената… нито пък в селото. Не желаеше да разберат кой е, а подозираше, че някои от тях притежават свръхестествените способности, за които бе чувал и които вече бе виждал у Муто Кенджи. Но когато седмица по-късно двамата отново поеха на път, имаха повече възможност за разговор.

Нощта преди да тръгнат Шигеру даде дрехите, които бе носил по време на битката, на жената, която обеща да ги изпере и поправи, след което да ги дари на светилището. В замяна му предложи една вехта, съвсем обикновена роба в индигов цвят. Кенджи облече подобна и уви дръжките на двата меча с ленти тъмна кожа от акула, скривайки инкрустациите. Жената им даде и нови сламени сандали и тръстикови шапки, които бе изплела през зимата, и Шигеру скри полузаздравялата рана отстрани на главата си.

— Сега изглеждате като братя — рече тя със задоволство.

През следващите години често щеше да пътува, предрешен по този начин, да прекосява надлъж и нашир Трите провинции по малко известни пътеки през гъсти гори в планините, прикрил своите сила и меч, но сега за първи път поемаше на такова пътуване и вече никой не можеше да разпознае в него наследника на клана Отори — изглеждаше като скромен пътник с оскъдни нужди и оскъдни надежди. Бе потиснат от спомена за мъртвите, но денят бе прекрасен, въздухът — чист, южният вятър — мек и топъл. От потока се обаждаха звънчести и дървесни жаби; по пладне гората бе изпълнена с пронизителните трели на цикадите. Тревата бе осеяна с глушник, маргарити и диви орхидеи, а около цветовете на липите бръмчаха насекоми.

Съзнателно избягваха междуградските пътища и вървяха по тясна пътека, която пресичаше планинските хребети; изкачването по стръмните склонове бе трудно, а гледката от върха на прохода — възхитителна. На север, отвъд обримчената с бяло крайбрежна ивица, се простираше необятният простор на морето; на повърхността му рибарските лодки изглеждаха като петънца, а зелените острови насред морската шир се издигаха като планински върхове, заобиколени отвсякъде със син потоп.