Началото (Втора част)

— Не знам много… само онова, което видях със собствените си очи в Яегахара. Тохан също понесоха тежки загуби. Отори може и да са паднали, но повлякоха със себе си своя враг. Почти със сигурност Ийда ще поиска да му бъде отстъпена голяма част от Средната провинция — Чигава, южната област, вероятно дори Ямагата… но няма да е достатъчно силен, за да нападне отново, поне известно време.

— Бяха смели — отбеляза Шигеру.

— Това никога не е било под съмнение. Нито вашата смелост. Но ако ще оцеляваш, трябва да придобиеш други качества — проницателност, подмолност и най-вече търпение.

— Най-вече подмолност — отбеляза Шигеру. — Може би ти ще ме научиш на нея.

— Може би — рече Кенджи.

Трийсет и втора глава

Щом от бойното поле взеха да пристигат вести, град Хаги потъна в траур. Хората плачеха по улиците, стичаха се в светилищата да се молят, биеха гонгове и камбани, за да събудят божествата, които бяха забравили Отори. По-смелите се въоръжаваха с тояги и ножове, а селяните прииждаха в града от околните области.

След няколко дни оцелелите от победената армия започнаха да се завръщат един по един или в малочислени групи. Между първите бе Мийоши Сатору с неговия най-голям син — четиринайсетгодишния Кахей. Мийоши бе един от най-близките съветници на Шигемори и един от учителите на Шигеру. С дълбоко прискърбие той уведоми господарката Отори за смъртта на нейния съпруг.

— А владетелят Шигеру? — попита тя без всякакъв признак на скръб.

— Засега нямаме сведения за него… не мога да го скрия от вас. Опасяваме се от най-лошото.

Ендо Чикара също се върна и двамата васали предприеха възможно най-бързи действия, целящи запазването на онова, което бе оцеляло от клана. Господарката Отори, разбира се, бе твърдо решена да обезпечи положението на Такеши като наследник, но той бе едва четиринайсетгодишен — трябваше да бъде избран регент. Веднага щом научиха вестта, владетелите Шоичи и Масахиро побързаха да се завърнат в крепостта, за да са сигурни, че без тях няма да бъдат проведени никакви преговори. Степента на бедствието не можеше да се омаловажава. Техният клан и неговият млад наследник си бяха навлекли гнева и враждата на най-могъщия военачалник в Трите провинции. Всички те щяха да понесат сурово наказание — в това нямаше никакво съмнение — но тяхната главна цел бе да направят всичко по силите си, за да обезпечат оцеляването на клана.

Шигемори бе мъртъв, от Шигеру нямаше ни вест, ни кост, Такеши бе непълнолетен, а и все още се намираше далече, поне на седмица път — в Тераяма, която по всяка вероятност в най-скоро време щеше да премине в ръцете на Тохан. Въпреки недостатъците си, Шоичи и Масахиро бяха владетели от клана Отори — почти незабавно двамата бяха обявени за временни регенти и упълномощени да започнат преговори с Ийда Садаму.

Следващият проблем бе по какъв начин да се обърнат към завоевателя. Владетелят Шоичи предложи Китано — владетеля на Цувано — той се бе въздържал заедно с хората си от участие в сражението, което можеше да се изтълкува като запазване на неутралитет. Шоичи вече знаеше за слабостта на Китано към Инуяма — същите онези предпочитания, които така бяха оскърбили Шигеру три години по-рано.

На следващия ден лично Ендо пое към Цувано, за да проведе необходимите предварителни разговори, докато Шоичи и Масахиро се заеха да уредят завръщането на своите съпруги и семейства в крепостта. Но докато очакваше пристигането на жена си, Масахиро отиде да посети Акане.

Още при първите вести за поражението Харуна бе побързала да уведоми Акане, която бе прекарала този ден, както и следващия, лутайки се между надеждата и отчаянието.

— Просто не го знаят къде е! — повтаряше тя на Харуна, която седеше до нея, държеше й ръката, решеше й косите, масажираше врата и слепоочията й, подканваше я да яде и да пие, само и само да не й позволи да се срине в дълбоката яма на безнадеждната скръб. — Никой не го е видял да умира!

Харуна не изрече онова, което бе на преден план в мислите й — че всички, които може да са видели смъртта на Шигеру, вече не са между живите. Мори Кийошиге например, убит от собствените си събратя… името Ногучи бе станало синоним на предател. Тя плака за младежа, изпълнен с такава страстна жизненост, както и за всички останали.

Акане се къпеше и преобличаше за кой ли път, като не спираше да повтаря:

— Когато се върне, той ще има нужда от моята любов. Трябва да изглеждам красива за него… ще се нуждае от моята утеха, както никога досега.

Но до вечерта на третия ден вече потъваше в отчаяние, макар че все още не даваше воля на сълзите си. Току след залез-слънце отвън на улицата чуха тропот на коне. Надеждата й се възвърна с пронизваща болка, тя разблъска прислужниците и се втурна към портата. Чуваше се звън на сбруи, конете потропваха с копита и пръхтяха. В градината влязоха мъже, върху чиито роби ясно се виждаше чаплата на Отори. Имаше чувството, че ще й призлее от радост… но онзи, който последва мъжете в градината, не беше Шигеру.

— Владетелю Масахиро? — едва успя да изрече тя.