Началото (Втора част)

— Мога ли да вляза? — той се спря за момент, докато един от хората му коленичи да развърже сандалите му, после прекрачи прага на къщата.

— Кой е тук? — попита владетелят Масахиро.

— Никой… само Харуна.

— Кажи й да си тръгне. Искам да говоря с теб насаме.

Поведението му бе различно и това я разтревожи — сега бе по-малко предразполагащ и доста по-безцеремонен. Тя се опита да му се противопостави.

— Сега не мога да ви приема. Дълбоко съжалявам, но трябва да ви помоля да си тръгнете.

— Какво ще направиш, Акане? Ще ме изгониш ли?

Той се приближи плътно до нея с известна арогантност. Тя отстъпи, настръхнала, усещайки ръцете му върху себе си. Масахиро се засмя и викна към вътрешността на къщата:

— Харуна! Не искам да те виждам тук! Да те няма, още преди да съм се появил — той кимна към прислужниците, които чакаха изтръпнали в сенките. — Донесете вино! — и влезе в гостната.

Мъжете застанаха пред главния вход. Акане нямаше какво друго да стори, освен да го последва. Той се настани самодоволно и се втренчи в градината. Летният въздух бе влажен и мек, наситен с мирис на море и прилив, но нейната уста бе пресъхнала — имаше чувството, че изгаря, все едно я връхлиташе треска.

Едно от момичетата се появи с вино и чаши. Постави ги на пода и сипа вино и на двамата. Масахиро й махна да си върви. Прислужницата хвърли тревожен поглед към Акане, отстъпи към задната врата, излезе и я затвори зад гърба си. Масахиро отпи жадно.

— Дойдох да ти поднеса съболезнованията си — рече той. Думите бяха уместни, но не можаха да прикрият нотката на триумф, която звучеше в гласа му.

— Владетелят Шигеру е мъртъв? — попита шепнешком Акане.

Той бе последният човек, от когото би искала да научи скръбната вест. Това усили и бездруго непоносимата болка, която изпитваше.

— Или мъртъв, или в плен. Заради него да се надяваме, че е първото.

Да не го види никога повече, да не почувства тялото му до своето… вълната от скръб се надигна от корема й и я заля. Мислеше си, че е познала скръбта при смъртта на баща си; сега разбра, че тогавашните й чувства са били нищо в сравнение със сегашните, единствена сълза срещу цял океан. От устата й се разнесоха звуци, които тя не разпозна — дълбоки стенания, подобно на зимно море, връхлитащо каменния бряг, последвани от пронизителен вик като отчаян крясък на чайка.

Политна напред и падна по очи, без да усеща рогозката до лицето си; впи пръсти в сламената плетеница, а после заскуба собствените си коси.

Масахиро се надвеси над нея, вдигна я и я притегли към себе си, все едно да я успокои. Тя почти не усети устните му върху тила си, ръцете му, които разхлабиха пояса й и повдигнаха робата й. Знаеше какво ще й стори, но не можеше да го спре; не беше способна да почерпи от мъката си онази сила или воля, която й бе нужна, за да му се противопостави. Искаше да свърши колкото се може по-бързо и да я остави на мира. Дори да й причинеше болка, беше й все едно — нямаше болка, която дори да наподобява онази, която вече изпитваше.

Похотта му го направи непохватен и бърз. Акане не изпита нищо освен отвращение — желанието на мъжете, някога обект на пренебрежението й, а впоследствие на обожанието й, сега й изглеждаше достойно единствено за презрение.

Ще изцапа рогозката, помисли си тя. Ще трябва да я сменя. Но знаеше, че никога няма да го стори — някой друг трябваше да се погрижи за това след смъртта й.

След като оправи дрехите си, Масахиро каза:

— В известен смисъл сега аз съм наследникът на клана. Тъй че тази къща и нейните обитатели са част от наследството ми.

Акане остана безмълвна.

— Убеден съм, че ще свикнем един с друг, Акане. Знам, че си много практична жена. Сега ще те оставя. Но не пилей много време в скърби. Нищо няма да се промени в живота ти, стига да си разумна.

Чу го да си тръгва, чу конете да се отдалечават по улицата, после се отдаде на мъката си — оплакваше своя любим, тресеше се в ридания, скубеше коси и дереше с нокти плътта си. Разумът й я напусна и тя усети как черният свят на магиите я поглъща. От там, където лежеше, погледът й постоянно бе привлечен от едно и също място… от онази част в градината, където бе заровила талисмана, който бе получила от стария свещеник. Искаше да привърже Шигеру към себе си, а вместо това, изглежда, го бе проклела. Искаше да управлява желанието му да я има, а бе използвала желанието на мъжете да го правят и сега се намираше в капана на собствената си магия. Изтича с боси нозе в градината, коленичи в пръстта и започна да рие с голи ръце. Кутията миришеше на гнилоч, подобно на ковчег, изваден от гроба. Когато прислужниците излязоха и взеха да я молят да се прибере, тя се развилня, взе да ги ругае и проклина с глас, който нямаше нищо общо с нейния, все едно бе обсебена от демони.