Началото (Втора част)

Тогава си спомни как мечът го бе намерил, спомни си и думите на човека, който му го бе донесъл. Проницателност, подмолност и най-вече търпение. Това бяха качествата, които трябваше да усъвършенства в себе си, за да оцелее. Щеше да започне да ги прилага още сега.

— Добре — рече той. — Ще се откажа предвид всички изложени причини и най-вече в името на благото на клана.

— Владетелят Ийда очаква писмени уверения, че ще се оттеглите от политическия живот и никога повече няма да вдигате оръжие срещу него.

Подмолност. Шигеру сведе глава.

— В замяна брат ми трябва да бъде доведен невредим в Хаги, а Тераяма и Ямагата да бъдат пощадени.

Китано отвърна:

— Те няма да бъдат нападнати, но трябва да бъдат отстъпени на Тохан, както и Чигава и равнината Яегахара. Аз също понасям загуби — добави той. — Трябва да се простя с почти половината си владение. Въздържах се и не ви нападнах, както искаше Ийда. Ногучи, от друга страна, е възнаграден с цялата южна област.

Преговорите продължиха през целия ден. Границите на Трите провинции бяха преначертани. Територията на Отори бе сведена до планинската област между Хаги и Цувано и един тесен отрязък по протежение на северното крайбрежие. Изгубиха Чигава и сребърните мини, Кушимото, Ямагата и богатия южен град Хофу. Две трети от Средната провинция минаха в ръцете на воините на Ийда. Но Хаги не бе атакуван и като резултат настъпи своеобразен мир, който продължи повече от десет години.

Твърде обезсилен след битката при Яегахара, за да ги напада през следващите няколко години, Ийда отправи искания и към Сейшуу заради съюза им с Отори. Араи Дайичи получи заповед да служи на Ногучи Масайоши; Каеде — най-голямата дъщеря на владетеля Ширакава — бе пратена в имението на Ногучи като заложница веднага след като навърши нужните години, а на Марико — дъщерята на Маруяма Наоми — бе отредена същата съдба в самия град Инуяма. В Ямагата и Ногучи бяха построени огромни крепости, а по междуградските пътища бяха сложени строго охранявани гранични постове.

Но всичко това лежеше в бъдещето.

Трийсет и четвърта глава

През следващите няколко дни Шигеру бе изцяло зает с подробностите по споразумението за капитулацията, с точното място на границите, с промяната на реда, по който налозите трябваше да бъдат пренасочени към новите владетели. През повечето време не му беше трудно да действа спокойно, все едно всичко бе сън, от който рано или късно щеше да се събуди, и животът щеше да си тръгне постарому. Движеше се с безразличие в тази нереалност, вършейки каквото трябва, добросъвестно и с възможната справедливост. Срещаше се с безкрайни групи от хора — воини, търговци, старейшини, обясняваше им условията за капитулация доколкото можеше, като оставаше недосегаем както за гнева и липсата на разбиране, така и за често избликващите сълзи.

Постепенно неговата привидна невъзмутимост започна да оказва въздействие върху изстъпленото поведение в града. Танцуващите тълпи се разпръснаха и хората започнаха отново да носят обикновените си дрехи, а животът им постепенно се върна в обичайното си русло. Той нямаше да им позволи да изпаднат в самосъжаление и да се изживяват като жертви. Това водеше единствено до безсилие и разяждащо негодувание, което щеше да свърши работата на Тохан и да разруши клана отвътре.

Но от време на време Шигеру се озоваваше в хватката на неконтролируема ярост. Избликваше незнайно откъде, все едно бе някакъв демон, който го връхлиташе неочаквано. Тогава той обикновено се втурваше навън, в което и помещение да се намираше, защото повече от всичко се страхуваше да не убие някого, без да иска; дясната му ръка често бе в синини и рани от това, че щом останеше сам, забиваше юмрук в някоя дървена колона или каменен зид. Понякога си удряше плесници с мисълта, че явно полудява; после внезапно отново си даваше сметка за света около себе си, чуваше коприварчето, което се обаждаше от градината, долавяше аромата на перуниките, лекото трополене на дъждовните капки и яростта стихваше.

От време на време, когато беше сам, по подобен начин го посещаваха демоните на смазваща мъка за всички мъртви и за Акане, която му липсваше толкова силно, че изпитваше физическа болка. Мястото на смъртта й — кратерът на вулкана — бе станало средище за преклонение на жените от домовете за удоволствие, както и на младите влюбени момичета. Шигеру понякога ходеше там, отиваше и до гроба на баща й на каменния мост, поднасяше приношения и четеше надписа, който бе наредил да издълбаят в камъка:

Предателите и подлеците да се пазят!

Яростта и скръбта бяха еднакво непоносими и той полагаше усилия да не допуска да го завладеят, но колкото и да бяха мъчителни, те го караха да се чувства жив. При все това не можеше да си позволи да им се отдаде.