Нашественици във времето

— Да де, само че нямам опит как да им дърпам конците. Спомни си, че не са обикновени уреди, разполагат с доста голяма мощност на собствените си процесори. Все едно… как да ти обясня, все едно се опитвам да си свърша работата с ръцете на хиляда упорити десетгодишни деца. Майкъл, една групичка от тях пощуря. Направиха си нещо като нападателен отряд. Пробиват си път през трупа, издирват най-големите енергийни източници. Други им оказват съпротива, защото причинените от тях щети накрая ще се отразят пагубно върху работата на Сплайна. Но съпротивата още не е добре организирана… и всяко антитяло, което им се изпречи, попада в гадните им лазерни челюсти, за да бъде сдъвкано.

Майкъл прихна.

— И на кого ще присъдим победата?

— Не знам… Сега нападателите се насочват към сърцето на Сплайна. Говоря именно за сърцето — енергийни блокове и мускулни групи колкото небостъргач, съсредоточени около хипердвигателя. Зоната с най-голямата енергийна плътност. Ако групичката се промъкне вътре, ще стане адски напечено. Останалите системи на кораба ще бъдат дотолкова лишени от захранване, че нищо няма да правят, и лудите роботчета накрая ще ни отнемат и хипердвигателя… Но може и да не се стигне дотам. Други антитела се събират, за да им попречат. Май скоро ще има решителна битка около сърцето. Но в момента бих заложил на бунтовниците. Защитниците изглежда нямат особено добър шеф…

Майкъл го прекъсна:

— Ох, за Бога, Хари, ще спреш ли да дрънкаш за антителата? Кого интересуват тези нещастници в подобен момент?

Хари се намръщи неясно в мъглата от пиксели.

— Виж какво, Майкъл, никак не е смешно. Тези разбунтували се машинки могат направо под носа ми да потрошат хипердвигателя. А в твоя план да повредиш „Интерфейс“ искаш да го използваш, нали?

— Колко време ще продължава това?

Хари обърна глава и тя заблещука.

— Двадесет минути, за да се определи победителят. Ако спечелят бунтовниците — още десет минути, за да проникнат в сърцето, да стигнат до хипердвигателя и другите енергийни източници. Значи, да речем, трийсетина минути най-много, преди да загубим хипердвигателя.

Майкъл посочи увисналия над тях „Интерфейс“.

— А колко ни остава до влизането в утробата на това нещо?

Хари помълча няколко секунди.

— Най-много шест минути.

— Добре тогава. Забрави за проклетите антитела. Докато направят най-лошото, всичко ще е свършило по един или друг начин.

Баща му направи гримаса.

— Добре, светна ми. Но това не те отървава от обяснението как ще гръмнеш портала на „Интерфейс“. — Хари вдигна глава към синьото сияние на портала и — очевидно с подновените усилия на процесора — нагласи виртуални синьовиолетови оттенъци по скулите си. — Мисля си, че ако просто ударим портала, трупът на този гнусен кораб ще бъде нарязан като кашкавал, прав ли съм?

— Прав си. Съмнявам се, че би повредил особено силно структура от екзотична материя, като я цапардосаш с буца обикновена материя. Разликата в плътността прави такъв опит толкова нелеп, колкото напъните да събориш сграда с въздушна целувка… Ще влезем с този варел колкото може по-точно в портала…

— А после?

— Разбираш ли принципа на действие на хипердвигателя?

Хари се ухили.

— И да, и не.

— Това какво означава?

— Сега съм едно цяло с остатъците от съзнанието на Сплайна. И знанията за работата с хипердвигателя са някъде в него… Но е същото, като да работиш с мускулите, които те задържат прав и те движат при ходене. Разбираш ли? — Гледаше някак тъжно Майкъл, а лицето му изглеждаше по-момчешко отвсякога. — Сплайновото ми ядро знае всичко за хипердвигателите. Но човешката му обвивка — Хари, каквото е останало от него, нищичко не знае. И както установих, Майкъл — уплашен съм.

Майкъл усети, че се мръщи — тревожеше се от тона на Хари.

— Това са жалки приказки!

— Много съжалявам, че не ти харесва — предизвикателно каза баща му. — Но поне съм честен. Все още съм човек, синко.

Майкъл тръсна глава, искаше да отпъди надигналата се в него плетеница от чувства.

— Значи хипердвигателят — сурово изрече той. — Добре, Хари. Колко измерения има пространство-времето?

Хари отвори уста, после я затвори.

— Четири. Три за пространството, едно за времето. Не е ли така? Всички опаковани в някакво четириизмерно кълбо…

— Грешка. Съжалявам, Хари. Всъщност те са единадесет. И точно допълнителните седем позволяват на хипердвигателя да работи…

Големите обединени теории във физиката — рамките, които свързваха гравитацията и квантовата механика — предсказваха, че пространство-времето би трябвало да се определя от единадесет измерения. Логиката, съответствието на идеите едва ли позволяваше друг вариант.

И измеренията се оказаха единадесет.

Но човешките сетива могат да възприемат непосредствено само четири от тях. Другите съществуват, само че в твърде миниатюрни мащаби. Седемте умалени измерения бяха свити в топологични съответствия на стегнати тръби с диаметри под дължината на Планк — квантовата граница за определяне на размерите.

— Е, и какво? Можем ли да наблюдаваме тези смалени тръбички?