Нашественици във времето

… и едва не се задави от смесицата миризми, забушували в главата й. Сигурно трябваше да очаква това. Изтръгнатото око на Сплайна смърдеше като престояло три седмици месо — но се носеше и смрад на изгоряло, на опърлена плът, имаше и по-недоловима воня, вероятно от лепкавата пурпурна мръсотия, точеща се от отрязания нерв. А под всичко това усещаше — благодарение на домакините си д’Арси — изгарящия носа остър дъх на сяра.

Всеки път, когато окото се удряше в стените, то меко шляпваше.

Мириам разтърси глава, гърлото й се свиваше от вонята. Кораби Сплайни. Ама че начин да пътуваш!

След още един-два подскока съпротивлението на въздуха забави движенията на кълбото. То с леко потрепване се настани във въздуха по средата на трюма.

Зад замъглената леща нещо мърдаше, сякаш надничаше от тъмен аквариум. Отвътре някой се взираше в нея.

Време беше.

Умът й трескаво пресмяташе, устата й изсъхна. Насили се да изхвърли всички мисли от главата си и да се съсредоточи в задачата. Вдигна лазера.

След като я взеха, братята д’Арси й дадоха назаем този ръчен лазер — огромно и трудно повратливо съоръжение, предназначено да реже наведнъж тонове руда в кратера Валхала на Калисто. Необходими бяха двете й ръце и цялата сила на мускулите, за да завърти нанякъде това нещо, да насочи дулото му към очното кълбо на Сплайна, но и да спре движението му, за да се прицели. Искаше да нагласи лазера така, че с малко късмет да разреже окото отстрани, откъм лещата, без да забива лъча прекалено навътре към хората. Щом прицели тромавия уред, тя се спусна и притисна лице към мътнеещата леща толкова плътно, колкото можеше да понесе. Взираше се в кухината. Вътре се намираха двама души, превърнати в размити фигури от тъмнеещото вещество на мъртвата леща. Плясна по нея с отворена длан — и ръката й потъна през кората на повърхността в плътна разкапваща се каша. Тя рязко издърпа ръката си и я изтръска, за да отлепи парченцата месо.

— Дръпнете се от лещата!

Тя викаше и подчертаваше думите си с пресилени движения на устните, като махаше с ръце.

Двамата пътници разбраха. Свряха се навътре в гадните сенки на окото.

Като внимаваше повече да не докосва плътта, Берг се върна при своя лазер. Опипа контролните сензори и нагласи обсега на дисперсията на пет метра. Появи се съвършена синьопурпурна светлинна линия, почти докосваше мътната леща. Берг се увери, че кохерентността е достатъчно ниска — лъчът не направи на отсрещната стена нищо, освен да хвърли върху нея петънце ярка светлина.

Нежно побутна лазера и насочи лъча надолу. Веществото на лещата гореше и се свиваше, а от кълбото изригна облак кафеникав въздух, който бързо се разнесе в атмосферата на хангара. И още една миризма се присъедини към бъркотията в главата на Берг — странно, но поне тя не беше неприятна, малко напомняше прясно обработена кожа.

От лещата се отдели диск, изрязан точно като капак на люк. Капки от някаква течност се проточиха и свързаха лещата с диска като лепкава паяжина.

Още не различаваше нищо в месестото кълбо. А в отворената кухина мълчаха.

Берг с едно чукване по сензора угаси лазера. Почти разсеяно посегна към диска и го издърпа от импровизирания люк. Еластичните нишки се опънаха и се скъсаха, тя оттласна диска надалеч.

След това не беше в състояние да измисли нищо. Въобще не би могла да влезе в направения от нея люк, затова просто увисна във въздуха и се загледа в хирургически точния, капещ ръб на дупката.

Появиха се тънки ръце и колебливо се хванаха за ръба. Малката пригладена глава на Джейсофт Парз се подаде във въздуха на „Нартикар“. Видя Берг, кимна с чудата скована учтивост и с непохватна грация издърпа през отвора свитите си в коленете крака. Леко потрепери от твърде хладния въздух извън кълбото. Беше бос, облечен в оръфан и измърлян халат — Берг разбра, че някога е бил на Майкъл. Парз като че правеше усилие да й се усмихне. Увисна във въздуха, уловен с една ръка за ръба на дупката, като нелеп паяк.

— За втори път ме вадят от око на Сплайн, когато очаквам единствено да срещна смъртта си. Благодаря ви, Мириам. Приятно ми е да се запозная с вас на живо.

Берг не успя да изтръгне от себе си отговор.

Сега втора фигура бавно излизаше от окото. Шайра, момичето от „Приятелите“, облечена като Берг в раздърпани останки от цял тренировъчен екип. Тя се задържа със свити крака на ръба и набързо огледа хангара с безизразно лице. Обърна се към Берг.

— Мириам, не очаквах да ви видя отново.

— Не — Берг насила изговаряше думите. — Аз…

В очите на Шайра се появи подобие на съчувствие — най-близкото до човешка топлота, което бе виждала на това ледено, приличащо на череп лице. И я мразеше за това. „Приятелката“ каза:

— Няма никой друг, Мириам. Само ние двамата сме. Съжалявам.

Берг искаше да отхвърли чутото, да избута тези натъртени, мръсни чужди хора и да се хвърли с главата напред в кълбото, да го претърси сама. Вместо това запази лицето си неподвижно и заби нокти в дланите си. Скоро усети струйка кръв по китката си.

Парз се усмихна, зелените му очи я гледаха меко.