Наследникът

Елхаджиб отвори очи. До съседната палма стоеше прегърбен, изпосталял силует и той не толкова разпозна, колкото се досети, че това е уличният проповедник Джалал-ал Дин. В полумрака дрипите му изглеждаха снежнобели, сякаш милосърдната нощ се опитваше да превърне нищия старец в пратеник на Аллаха.

— Остави ме на мира, старче — изрече с досада момчето. — И тук ли не ще намеря покой?

— В такава нощ никой не бива да бъде сам, синко — отвърна светият човек. — Никой освен поетите и влюбените, броящи всяка минута до срещата със светилото на сърцето си.

— А аз искам да бъда сам — възрази упорито Елхаджиб. — Стига ми и мълчаливата компания на Селена. Тя поне никому нищо лошо не е направила.

— През устата ти говори високомерието на младостта — въздъхна проповедникът. — Знам, страданието дарява мъдрост и ти си почерпил от нея с пълни шепи. Ала ти липсва мъдростта на годините, а тя е съвсем различна, Абдул ал-Хакими.

Елхаджиб не усети как е скочил на крака. Дишаше тежко, а десницата му здраво стискаше ножа — всъщност обикновено парче наточена стомана, омотано с вехт парцал откъм дръжката.

— Кой си ти? — попита задавено той. — Откъде ме познаваш?

Белият силует на стареца се полюшна лекичко в полумрака.

— Кой съм аз? Труден въпрос задаваш, момко, и най-големите мъдреци на света не са успели да открият верния отговор. И аз като теб съм само една заблудена душа, скитаща по друмищата, що Аллах е разстлал пред нозете ни. Ала някога познавах баща ти, мъдрия Фатин ал-Хакими, и знам, че не би искал да те види такъв — мъртъв за света, безнадеждно отровен от черната жлъч на омразата. Казват, че отмъщението е ястие, което се яде студено. Би ли искал да ядеш студен и лоясал вчерашен пилаф?

— По сметищата съм ял далеч по-лоши неща — процеди през зъби момчето. — Дори съм се бил с нокти и зъби за тях след…

— След пожара, нали? — тихо допълни старецът, след като той не довърши.

Пръстите на Елхаджиб отново се впиха в парцала около дръжката на ножа.

— Твърде много знаеш, старче — глухо прошепна той. — А знаеш ли какво ме докара дотук?

Проповедникът кимна и дългата му бяла брада се полюшна в сянката.

— Знам, синко. Баща ти беше свят човек, мъдрец и мечтател. Той носеше изцеление на хората, без да ги пита дали са бедни или богати. Сбираше знания за най-страшните отрови, за да ги превърне в лекарства и не се побоя да прекрачи в смъртната сянка на Прокълнатото дърво, дирейки там цяр за неизлечими болести. Ала казано е: Който трупа познание, трупа печал. Зли люде възжелаха да се възползват от забраненото знание, а когато постигнаха своето, погубиха и него, и всичките му близки… освен теб.

Напрежението изведнъж се изпари от тялото на Елхаджиб и той се почувства безплътен и олекнал като сапунен мехур. Отровата на омразата бе изчезнала, ала на нейно място се възцаряваше усещането за някаква фатална предопределеност, която го тласка безмилостно по отдавна предначертан път.

— Тогава знаеш, че нямам избор — прошепна той. — Трябва да отмъстя за него, това вече е едничкият смисъл на моя живот.

— Избор винаги има — отвърна Джалал ал-Дин. — Ето ти първия избор: дали ще бъдеш Нусафер Елхаджиб или Абдул ал-Хакими. Дали ще поискаш да прегърнеш смъртта и отмъщението, или ще подириш корените на живота, за да продължиш делото на баща си. Тръгнеш ли по първия път, ти вече си мъртъв. Знам, това не те вълнува. Но продължиш ли нататък, ще стигнеш до нов кръстопът и там ще е най-трудният избор. Нека да ти разкажа една приказка.

— Голям съм вече за приказки — възрази момчето.

Проповедникът поклати глава.

— Никой не е твърде стар за приказки, синко. В тях е събрана мъдростта на света. Чуй какво ще ти разкажа сега, а после ако искаш, кажи, че е само бръщолевене на един изкуфял дъртак.

Той бавно седна до палмата, изпъшка тихо, облегна глава на стъблото и заговори с унесен глас, който се сливаше с ромона на реката.