Натоварени със зло

Може би някой от читателите ще има повече късмет от автора на тази книга, или направо казано, ще се окаже по-съобразителен от него. А аз в заключение ще отбележа само, че ръкописът „ОЗ“ е поместен тук без каквито и да е поправки или пропуски. Позволил съм си само да го разделя на части, примерно така, както аз самият го четох през онова страшно лято (между другото и главно през нощта).

Игор К. Митарин

Дневник

10 юли (нощта срещу 11-ти)

Току-що се върнах от патрулна обиколка. Лявото ми ухо е подуто и прилича на палачинка. Ето как стана цялата работа.

Вече се бяхме разделили. Иван и Серьожа поеха по тяхната посока към къщи, аз — моята. И току пред входа на Парка на космонавтите виждам как трима „бодливци“ притискат с мотоциклетите си към заключените врати две момченца — явни флорове6 и определено се канят да извършат спрямо тях някакво хулиганско действие. По всички правила на науката нададох бойния вик на нашето училище и се хвърлих в защита на Флората, сякаш тя беше вече внесена в Червената книга. Не сварих и да мигна, а „бодливците“ вече ме бяха забухали по ушите. Ако говорим сериозно, всичко можеше въобще да не завърши забавно, ако Ваня и Серьожа, които чули шумотевицата от два квартала разстояние, не бяха пристигнали навреме. „Бодливците“ моментално яхнаха техниката си и изчезнаха. Но ето нещо характерно! Флоровете, за които аз пролях своята благородна кръв, се изпариха в първия миг, когато „бодливците“ се насочиха към мене. Лайнета.

А докато патрулирахме, говорихме главно за „неядяките“. Не си спомням кой и защо започна разговора. Разказах на момчетата от къде се е появила тази дума. Те и понятие си нямаха за това. (ПО-КЪСНА ЗАБЕЛЕЖКА — Думата „неядяка“ е измислена и използувана от Иля Варшавски — писател от средата на миналия век — в един от неговите разкази. В този разказ „неядяките“ са абсолютно доволни и задоволени с всичко жители на далечна планета. Прогресът на тяхната цивилизация започва едва, когато пришълците-земяни пускат на планетата бълхи.)

Отношението на Ваня Дроздов към нашите „неядяки“ е извънредно просто. Според него те се делят на два типа. Към първия се отнасят: лумпени, бродяги, тунеядци вмирисани, хламидомонади, Флора плевелна и безполезна. Към втория: философи неумити, доморасли, блюдослови, диогени празнобъчвени, смотаняци безръки, безмозъчни и бездарни. И двата типа са една стока, затова би било хубаво първите да ги засилят някъде по-далеч, да речем на блатата, (поне ще хранят медицинските пиявици), а на вторите да им връчат по една лопата и да ги накарат да копаят плавателен канал от нашата рекичка Ташлица до Аралско море. Иван е майстор сиренар и затова се отнася крайно сурово към хората, които нямат професия и не желаят да имат.

Впрочем, неговото безкомпромисно отношение към „неядяките“ е по-скоро теоретично. Годеницата на Серьожа е от семейството на „неядяки“, но Иван обясняваше, с нотка на упрек, из целия град: „Танкиния старец ли? Какво ми бъбриш за него? Той си е истински човек! Аз ти говоря за нищите духом!“ Тогава му разказвам за чичото на моя приятел Мишел. И пак чувам: „Слушай, това е от съвсем друг филм! Изобщо не става дума за хора като него! Той си е талант!“

Шегата настрана, но от цялото това дрънкане аз си изградих една доста любопитна класификация на днешните „неядяки“.

Клас А. „Елит“. Доморасли философи, неуспели художници, графомани от всякакъв сорт, непризнати изобретатели и така нататък. Инвалиди на творческия труд. Достатъчно упорити, за да творят. Липсва им талант за творчество и това ги проваля. Между другото, чичото на Миша също спада към елита, но той е от съвсем друг вид. Такива хора Г. А. нарича резонатори и твърди, че те са голяма рядкост. Някакъв странен спазъм в развитието на цивилизацията. И действително, щом цивилизацията може да породи такова явление като поезията, то явно трябва да възникнат и индивиди, способни ЕДИНСТВЕНО да потребяват тази поезия. Те не са способни да произвеждат нито материални, нито духовни блага, а само да потребяват духовното и да резонират. Оказва се обаче, че точно тази тяхна способност да резонират е извънредно необходима на твореца, че тя е най-важният елемент от обратната връзка за този, който поражда духовното. (Странно е, че дегустаторите на чай, вино, кафе или сирене са уважавани професионалисти, а дегустаторът, да речем, на живопис — не критикът, не изкуствоведът, не дрънкалото на тема, а именно природният, интуитивен дегустатор — у нас се смята за тунеядец. Впрочем, нищо странно няма.)