Натоварени със зло

Във всичко това, обаче, нямаше и следа от наука. Повече миришеше на мистика. Миришеше си направо на преизподня, уважаеми господа! Така си мислеше всеки, който поне веднъж беше виждал как действа чиновническата чанта на Ахасфер Лукич. На пръв поглед, тази чанта не правеше някакво особено впечатление: една много голяма и много стара чанта, натъпкана с папки и някакви бланки. Тя обикновено стоеше мирно някъде близо до собственика си и се държеше съвсем благоприлично, но само докато Ахасфер Лукич не решеше да сложи нещо в нея. Тоест, когато Ахасфер Лукич изваждаше нещо, тя реагираше като всяка друга натъпкана чанта: изхвърляше из недрата си излишни папки, разпиляваше някакви пликове и изписани листи, някакви диаграми и графики, пъхаше в ровещата ръка ненужни неща и криеше търсеното. Но когато я отваряха, за да натикат вътре още нещо (било то пакет със закуска или документ някакъв), виж тогава можеше да очакваш от нея абсолютно всичко: струя ледена вода, кълба вонящ дим, някакъв огнен език, или даже малка мълния с гръм. Според моите наблюдения, в такива минути даже самият Ахасфер Лукич се държеше много предпазливо със своята чанта.

Толкова за чантата.

Сега за телефона. Когато му звъняха, а това ставаше доста често, Ахасфер Лукич вдигаше слушалката, слушаше и отговаряше нещо кратко, например „Съгласен“, или „Не става“, понякога само „Аха“ и веднага затваряше. Ако забележеше, че аз в това време го наблюдавам, веднага слагаше на гърдите си своята малка лапичка с къси пръсти и безмълвно молеше за извинение.

По собствена инициатива той използваше телефона рядко, и тези негови операции приличаха на евтин цирк. С извинителна усмивка измъкваше кабела от розетката, отнасяше апарата в своя край на стаята и започваше да мърмори в слушалката нещо неразбрано, от което аз долавях само някои думи, думи на някакъв чужд език, може би даже не просто думи, а собствени имена, които по онова време ме бяха заинтересували много. Откровено казано, това не изглеждаше толкова странно, колкото смешно. Напушваше ме смях и аз се смеех, въпреки лошото настроение, в което се намирах тогава. Мислех си, че така този сивичък забавен клоун се опитна да ме развлича, но веднъж, съвсем случайно се събудих много по-рано от обичайното и го видях да разиграва същата телефонна пантомима, макар да предполагаше, че аз спя. Тогава изведнъж се оказа, че в нея няма нищо смешно. Беше страшно, до припадък страшно, и съвсем не беше смешно…

Сега седя на зацапания с мазилка нар в празната стая с евтини тапети съвсем сам, чакам и страхливо поглеждам към вратата на Кабинета, а вратата, както винаги е разтворена широко, и зад нея, както винаги, е космически мрак, и там, както винаги, неохотно припламват и веднага гаснат бледи пламъчета.

Пиша всичко това, защото не знам друг начин да предам своето знание на някого, поне на още един човек, пиша лошо, „неясно и вяло“, пиша разпиляно, понеже много неща се объркаха в бедната ми памет поразена от видяното. Аз съм смачкан, унижен, объркан и изгубен.

Всички ние имаме чувството на дълбоко удовлетворение, имаме и чувство на законно негодувание, но виж чувството за собствено достойнство у нас отдавна вече е дефицитна стока. Затова когато нашият не особено мъдър опит и нашата многоопитна мъдрост, дълбока като най-дълбоката ни супена чиния, се сблъскат даже не с доста зловещичкия Ахасфер Лукич или с неговия напълно ужасяващ партньор (господар?, творец?), а просто с някой абсолютен грубиян или образцов подлец, ние, като правило, се объркваме. Точно в такъв момент би трябвало да се опрем на нашето чувство за собствено достойнство, щом не ни достига мъдрост или поне жизнен опит, но чувството за собствено достойнство липсва и ние ставаме цинични, небрежни и грубо иронични. Така че нека никого не учудва този лековат и малко гуляйджийски тон, с който описвам всички събития, свързани с мене. В тях няма нищо забавно и занимателно. Всъщност аз се страхувам. И винаги съм се страхувал. Даже вече не помня от кога. Според мен, още от самото начало…