Не се връщай

Обиколиха квартала и се върнаха обратно по „Вайнленд“ от север. Белият форд си вършеше работата. Никой не се обръщаше след него. Беше абсолютно незабележим, анонимен и почти невидим, като дупка във въздуха. Идеален, с изключение на прозрачните му стъкла.

Закусвалнята работеше с пълна пара, претъпкана със сериозни клиенти, повечето от тях работници, отбили се да хапнат преди дългия работен ден. Иронично настроените хипстери липсваха. Нямаше го и момичето. Което не беше изненада, защото, макар и редовна посетителка, едва ли би се отбивала тук и за ранна закуска. Ричър не знаеше почти нищо за навиците на четиринайсетгодишните момичета, но според него ранното ставане не фигурираше сред приоритетите в живота им. Мъжът на име Артър беше на мястото си зад бара, а тъмнокосата сервитьорка бързаше между масите. Може би тя работеше късно вечерта и рано сутринта. Русата я нямаше. Може би тя поемаше дневната смята — застъпваше малко преди обед и приключваше малко след вечеря.

Настаниха се в последното сепаре отдясно, точно зад празното високо столче на момичето. Помощник-сервитьорът им донесе вода, а брюнетката им сипа кафе. Търнър си поръча омлет, а Ричър палачинки. Хранеха се бавно и се заседяха след закуската, за да я чакат. Тя не се появи. Клиентите започнаха да се сменят с напредването на деня. На мястото на работниците се появиха чиновниците и продавачките, които поръчваха по-деликатна и не толкова калорична храна и ядяха с по-добри маниери. Вече почти не се виждаха хора, които се тъпчат така, сякаш хвърлят лопати въглища в пещта. Заведението допълни чашата на Ричър още четири пъти, а Търнър си поръча препечени филийки. Момичето не се появи.

Ричър стана и се премести на бара, заемайки свободния й стол. Като всеки добър барман Артър моментално засече маневрата му и леко кимна. Това вероятно означаваше _веднага ще ви обслужа_.

Ричър зачака. Артър поднесе едно кафе, както и портокалов сок, плъзна чиния с храна на плота, взе няколко поръчки и се приближи към него.

— Тук ли закусва Саманта? — попита го Ричър.

— Обикновено да — кимна сивокосият.

— По кое време идва?

— Ще сбъркам ли, ако кажа, че вече си прехвърлил четирийсет? — отвърна с въпрос Артър.

— Няма да сбъркаш, макар че предположението ти е доста ласкателно.

— Хората твърдят, че времената са се променили, но според мен някои неща никога не се променят. Особено когато мъж над четирийсет задава нездравословно количество въпроси за едно четиринайсетгодишно момиче. Това прави впечатление на околните и част от тях си позволяват контравъпроси.

— Така и трябва да бъде — кимна Ричър. — Но в момента се питам откога си станал говорител на околните.

— Какъв е този интерес към нея?

— Предишния път си поговорихме добре и бих искал пак да си поговорим.

— Това не ми звучи убедително.

— Тя проявява любопитство към ситуация, която се следи от правоохранителните органи. Което не е добра комбинация.

— Имаш предвид ситуацията на нейната улица?

— Помислих си, че бих могъл да я запозная с някои факти срещу обещанието да стои настрана.

— Ти си от правоохранителните органи, така ли?

— Не, дошъл съм тук на ваканция. Трябваше да избирам между това място и Таити.

— Тя не е достатъчно пораснала за факти.

— Според мен е обратното.

— Имаш ли официално разрешение?

— А дишам ли?

— Тя става рано. Досега би трябвало да е закусила и да си е тръгнала. Предполагам, че днес няма да дойде.

> 60

Ричър плати сметката от пачката на Балдачи. Излязоха навън и се насочиха към форда.

— Или е закусила у дома, или е решила изобщо да не закусва — обади се Търнър. — Все пак е тийнейджърка и едва ли можем да очакваме постоянство.

— На мен ми каза, че практически се храни само тук.

— Което не означава, че винаги го прави.

— Човекът зад бара каза, че обикновено го прави.

— Обикновено не означава всеки ден.

— Но защо ще пропусне точно днес? Тя се чуди какво става. Мисли, че аз мога да й кажа.

— Откъде да знае, че си тук?

— Силите на реда също трябва да се хранят.

— Може да е предположила, че си в кафето до кантората. Знае, че и то се наблюдава.

— Ами да хвърлим едно око и там.

— Няма да е лесно. От улицата не се вижда нищо, а не можем да влезем вътре. Освен това тя е ранобудна. Вероятно вече си е тръгнала.

— В такъв случай трябва да минем още веднъж покрай къщата.

— Това няма да ни донесе нищо. Вратата е затворена, а ние не сме с рентгенови очи.

— Шраго също е някъде наоколо.

— Дай да се върнем горе на естакадата — предложи Търнър.

— Посред бял ден, с бяла кола? — вдигна вежди Ричър.

— Само за десет минути. За да бъдем спокойни.