Не се връщай

— На „Вайнленд“, в колата му. Бях в кафето да закуся. Онова до адвокатската кантора. Между другото, трябва да разберем каква е ролята на адвоката. Става въпрос за триъгълник, нали? Но ние не знаем за кого работи този човек. Може би за семейството, може би за военния, а може би и за двете страни. Но аз не виждам как може да работи и за двете. А и защо?

— В колко часа отиде да закусваш? — попита Ричър.

— Рано беше. Веднага след като си тръгнаха агентите.

— Агентите си тръгнаха?!

— Само за двайсет минути. Вършат го всеки ден. Би трябвало да ги координирате по-добре. Всички изчезват едновременно и се получава дупка.

— Лошо.

— За мен не е. Мога да изляза, без да разберат. А когато се прибера, всички са изненадани, защото си мислят, че не съм мърдала от къщи.

— Така ли постъпи тази сутрин?

— Правя го всяка сутрин.

— Мъжът с подрязаните уши видя ли те да излизаш?

— Не мисля.

— А видя ли те на друго място?

— Не мисля. Внимавах да не бия на очи. Не заради него, а заради вашите хора. По-късно забелязах колата му. Беше паркирана на няколко крачки от мястото на катастрофата.

— Трябва да стоиш по-далече от този човек — рече Ричър.

— Знам. Вчера вече ми каза. Но не мога да стоя по цял ден затворена.

Търнър изчака за миг, после попита:

— От колко време живеете в тази къща?

— Откакто се помня. Мисля, че съм се родила в нея. В смисъл, че така се казва. Което не е съвсем вярно. Родила съм се в болница, а след това са ме закарали у дома. Но може би това се подразбира, когато кажеш „родена съм в тази къща“, понеже днес никой не ражда у дома.

— Живяла ли си някога в кола? — попита Търнър.

— Ама че шантав въпрос.

— Можеш да ни кажеш. Познаваме хора, които биха били много доволни да имат поне ламаринен покрив над главите си.

— Кои по-точно?

— Много са. Искам да кажа, че не е толкова страшно.

— А аз застрашена ли съм от нещо?

— Не си. Просто събирам информация. Как се казва майка ти?

— Тя в опасност ли е?

— Няма такова нещо. Разпитваме заради онзи човек.

— Той познава мама? О, боже! _Нас_ ли наблюдавате?! Чакате го да посети мама?!

— Дай да караме поред — рече Ричър. — Как се казва майка ти? Да, вече знам за онзи колт под бара.

— Казва се Кандис Дейтън.

— В такъв случай бих искал да се срещна с нея.

— Защо? Заподозряна ли е?

— Не. Въпросът е личен.

— Как така личен?

— Аз съм човекът, когото търсят. Мислят, че познавам майка ти.

— Ти?

— Да, аз.

— Ти не познаваш мама.

— Те мислят, че ако се изправим лице в лице, може би ще я разпозная. Или тя мен.

— Няма. Нито тя, нито ти.

— Трудно е да бъдем сигурни, без да опитаме.

— Повярвай ми.

— Много бих искал.

— Виж какво, абсолютно съм категорична, че ти не познаваш майка ми и тя не те познава.

— Само защото _ти_ не си ме виждала преди? Говорим за много години назад, още преди да си се родила.

— Колко добре би трябвало да я познаваш?

— В смисъл?

— Защо според теб се храня винаги тук?

— Защото ти харесва?

— Защото се храня безплатно. Защото мама работи тук. Ето я там — жената с русата коса. Ти два пъти мина покрай нея, без да реагираш. Тя също не ти обърна внимание. Вие двамата никога не сте се виждали.

> 62

Ричър се плъзна надолу към края на седалката, обърна се и огледа салона. Русата сервитьорка тичаше между масите. В момента, в който спираше да приеме поръчка, отмяташе глава назад, издухваше непокорен кичур коса от очите си, търкаше длани в бедрата си и се усмихваше.

Не, не я познаваше.

— Била ли е някога в Корея? — попита той.

— Още един шантав въпрос — отвърна момичето.

— В какъв смисъл шантав?

— Убедена е, че не й върви просто защото никога не е напускала Лос Анджелис. Е, само един път, когато някакво гадже я завело във Вегас, но се оказало, че няма пари за хотел. Тя дори няма паспорт.

— Сигурна ли си?

— Затова си боядисва косата. Тук все пак е Южна Калифорния, а тя няма документи.

— Не й трябват документи.

— Тя си е без документи. Дълго е за обяснения.

— Добре ли се чувства?

— Това не е животът, за който е мечтала.

— А ти добре ли се чувстваш?

— Аз съм окей. Не се тревожи за мен.

Ричър замълча.

Артър се появи от мъртвата точка зад рамото му, наведе се над момичето и започна да шепне в ухото й. Но понеже произнасяше думите отчетливо, Ричър горе-долу разбра какво казва: _Налага се дамата и господинът да проведат разговор с един друг господин_.

Момичето скочи с блеснали очи, абсолютно доволна да отстъпи мястото си на поредния важен агент, който щеше да я отведе още по-близо до същността на драмата. Артър се оттегли, а тя се плъзна след него с плавни движения, кацна върху високото столче пред бара и подпря лакти на него. Мястото й в сепарето се зае от дребен жилав мъж, който пък подпря лакти на масата с тържествуващо изражение.

Новодошлият беше щатен сержант Пит Еспин.

Ричър се извърна към Търнър, която само поклати глава. Това означаваше, че Еспин е покрил заведението. Поне с двама души, вероятно въоръжени и вероятно наблизо. Сержантът се настани удобно, събра длани пред гърдите си, сякаш се готвеше да разбърка тесте карти и обяви:

— Ти не си неин баща.

— Очевидно — кимна Ричър.