Не се връщай

Мъжът спря на шест-седем метра от първата празна килия, обърна се и сведе поглед надолу. Право към ботушите на Ричър. В следващия миг Ричър го завъртя обратно и му приложи хватката за арест на висши офицери, която всеки военен полицай овладява още в началото на кариерата си. За нея не се споменаваше в служебния наръчник и по тази причина се научаваше единствено благодарение на вътрешното чувство и чуждия пример. Сграбчи десния му лакът, изви го силно назад и надолу, а след това блъсна тялото му в противоположна посока. Както обикновено се случваше, полковникът насочи усилията си да прекрати движението надолу, напълно забравил инерцията, която го тласкаше напред. Приведеното му тяло политна странично, като огромен рак. Дишаше разпокъсано, но не толкова от болка, колкото от чувство за накърнено достойнство. Което беше добре. Ричър не искаше да го наранява. В крайна сметка този човек не беше виновен за нищо.

Насочи тялото му към отворената врата на празната килия, която, ако се съдеше по малкото лични вещи, принадлежеше на Търнър. Бутна го вътре, затръшна вратата и сложи резето.

Остана в коридора само за миг, колкото да си поеме дъх и бавно да го изпусне.

_Дотук добре_.

Обърна се и повлече крака към стаята за свиждания. Сюзан Търнър го посрещна права по средата на разстоянието между масата и вратата.

— Аз съм Джак Ричър — протегна й ръка той.

— Знам — отвърна тя. — Видях снимката в досието ти. Освен това разпознах гласа ти.

И той разпозна нейния. Топъл, леко дрезгав и позадъхан, излъчващ особена интимност. Такъв, какъвто го помнеше от телефонните им разговори. Дори по-приятен, защото тя стоеше пред него.

— Много се радвам да те видя — каза той.

Търнър стисна ръката му. Докосването й беше топло. Нито твърдо, нито меко.

— Аз също се радвам да те видя — каза тя. — Но какво всъщност правиш?

— Знаеш какво — отвърна той. — И защо. Поне се надявам, че е така. Защото, ако не знаеш, не заслужаваш да го правя.

— Не исках да те забърквам.

— Затова ли беше онзи отказ от посещение?

— Досещах се, че вероятно ще се появиш. Не бях сигурна, но го допусках като възможност. Единственото ми желание беше да направиш кръгом и да се махнеш веднага. Заради собствената си безопасност.

— Е, не се получи.

— Какви са шансовете да се измъкнем от тук?

— Засега късметът е на наша страна — отвърна Ричър.

Той извади от горното си джобче служебната карта на Съливан и я приближи до лицето на Търнър. Един и същ пол, подобен цвят на косата, но това май бяха единствените прилики. Подаде й картата.

— Коя е тя?

— Адвокатката ми. Една от тях. Тази сутрин се запознах с нея.

— Къде е в момента?

— В една килия. Вероятно блъска по вратата. Трябва да побързаме.

— А ти ще използваш служебната карта на моя адвокат, така ли?

— Тук е — потупа джобчето си Ричър.

— Но вие изобщо не си приличате.

— По тази причина ще шофираш ти.

— Стъмни ли се вече?

— Почти.

— Тогава да вървим — каза Търнър.

Излязоха в коридора и се насочиха към междинната врата. Тя все още беше открехната на около сантиметър, благодарение на ключа на Съливан. Ричър я отвори докрай, а Търнър се наведе за ключа. Озоваха се в малкото фоайе. Вратата изсъска след тях. Външната врата беше залостена с помощта на малък и лъскав механизъм, очевидно надежден и скъп. Ричър извади халката на дежурния офицер и започна да пробва ключовете един по един. Бяха общо осем. Първият не стана. Вторият също. Нито третият и четвъртият.

Но петият свърши работа. Ключалката меко изщрака. Ричър натисна бравата и дръпна вратата. Студеният въздух ги блъсна в лицата. Свечеряваше се.

— Каква кола търсим? — попита Търнър.

— Тъмнозелен седан.

— Това няма как да не ни помогне във военна база — каза шеговито тя.

Гласът й беше топъл, дрезгав, задъхан, интимен.

Излязоха заедно. Ричър заключи вратата. Това със сигурност щеше да им спечели минута-две. Малкият паркинг се намираше на трийсетина метра вляво, отвъд широка ивица черен и пуст асфалт. На него имаше общо седемнайсет коли, повечето от тях служебни. Само два седана, но нито един от тях зелен. От паркинга се излизаше по тесен, изпълнен със завои път, който чезнеше в далечината.

— Най-точното ти предположение? — попита Търнър.

— Когато се съмняваш, тръгни наляво — отвърна Ричър. — Това е основният ми принцип на работа.

Завиха наляво и се озоваха на още един паркинг. Малък. Само няколко диагонални бели черти върху неравния асфалт. На него имаше шест коли, всичките паркирани с предницата към стената. И всичките тъмнозелени седани.

— Това вече е друга работа — промърмори Търнър.

Изправи се на една линия с подредените автомобили и натисна дистанционното.

Нищо.

Опита още веднъж. Отново без резултат.

— Може би батерията е изтощена — рече.

— Имаш предвид акумулаторът на колата?

— Не, имам предвид батерията на дистанционното.

— Тогава как е стигнала до тук Съливан?

— Превъртяла е ключа в ключалката. Както се правеше едно време. Ще трябва да ги пробваме една по една.

— Не бива. Ще ни вземат за автокрадци.

— Ние _сме_ автокрадци.

— Може би нито една от тези коли не е нашата — рече Ричър. — Сутринта беше тъмно и не успях да видя номера.