Не се връщай

Беше седнала отдясно на масата, облечена в бойна униформа, от която бяха свалени всички отличителни белези. Носеше бежови войнишки ботуши без връзки. Беше малко по-висока от средния ръст. Слаба, с опъната назад тъмна коса, загоряла кожа и кестеняви очи. Лицето й излъчваше умора, но и дух, и интелигентност, и лека ирония, примесена с дяволитост.

Блестяща, беше категоричното мнение на Ричър.

Абсолютно достойна за неговото внимание.

Адвокатът й седеше отляво на масата. Полковник в парадна униформа. С прошарена коса и леки бръчки. На средна възраст и със среден ръст.

Мъж.

Бял мъж.

_Ези_.

_За трети пореден път_.

Ричър продължи напред към заключената врата, водеща към фоайето. От тази страна нямаше брава, а само звънец — също като в стаите за срещи. Той изрита ботушите от краката си и натисна копчето. Няколко пъти, като при спешен случай. Пет секунди по-късно вратата се отвори. Зад нея стоеше дежурният офицер от фоайето с ръка върху бравата. Ключовете бяха окачени на колана му с помощта на малка метална халка. Като някакво миниатюрно устройство за катерене на колана на алпинист.

— Капитанът получи припадък! — извика на пресекулки Ричър. — Може би инфаркт. Целият се тресе. Върви да му помогнеш, войнико! Веднага!

Демонстрация на командно поведение, високо ценено в армията. Колебанието на човека продължи по-малко от секунда и той пристъпи в коридора. Вратата започна да се затваря след него, но Ричър бутна левия си ботуш в процепа и се обърна с намерението да го последва. Затича безшумно с боси крака, задмина униформения и рязко отвори вратата на първата килия, която се изпречи пред очите му. Незаключена, защото беше празна.

— Тук, вътре! — извика той.

Войникът го измести с рамо и връхлетя в килията. Ричър грабна връзката ключове и я изтръгна от колана му заедно с халката. После силно го блъсна в гърба. Човекът се просна по очи на пода на килията, а той затръшна вратата и сложи резето.

Напълни дробовете си с въздух, после бавно го изпусна.

Сега предстоеше трудната част.

> 19

Ричър зашляпа с боси крака обратно към стаята за свиждане, в която беше куфарчето на Съливан. Отвори вратата докрай, грабна куфарчето от масата и изскочи обратно в коридора, преди вратата да се беше затворила. Коленичи на пода и щракна закопчалките. Зарови пръсти под различните юридически документи и започна да опипва дъното. Откри ключ за кола и го пусна в джоба на панталона си. После откри и портмонето с военната лична карта. Малкото име на Съливан беше Хелън. Прибра картата в джобчето на ризата си, а парите пъхна в другия джоб на панталона си. Намери някаква химикалка, откъсна крайчето на някакво фотокопие и написа: _Драга Хелън, дължа ти 30 долара_. Остави листчето в отделението за пари, затвори портмонето, а след това и куфарчето.

_Време за шоу_.

Прекоси четирите метра до съседната врата и надникна през тясното прозорче. Сюзан Търнър говореше. Спокойно и търпеливо, подпомагайки аргументите си с жестове. Адвокатът я слушаше. Привел глава на една страна, той старателно си водеше записки в жълтия бележник пред себе си. Куфарчето му лежеше отворено малко встрани, доста по-празно от това на Съливан. Но в замяна на това джобовете му бяха порядъчно издути. Униформата му беше широка и зле ушита. На дясното капаче пишеше _Темпъл_.

Ричър се върна при междинната врата, смени ботуша си с ключа за колата на Съливан и вратата остана открехната. Обу се и отново се насочи към стаята с Търнър.

Спря пред вратата, напълни гърдите си с въздух и бавно го изпусна.

После натисна дръжката и влезе. Пъхна куфарчето на Съливан в процепа на вратата и се обърна към масата. Търнър и адвокатът го гледаха. Лицето на възрастния мъж не издаваше нищо, но в очите на Търнър проблесна нещо особено. Сякаш го беше разпознала.

— Трябва да видя документите ви, господин полковник — каза с равен глас той.

— Кой сте вие?

— Разузнавателна агенция към Министерството на отбраната, сър. Рутинна проверка.

Демонстрация на командно поведение, високо ценено в армията. Човекът се забави за миг, после бръкна във вътрешния си джоб за служебната карта. Ричър направи крачка напред, пое картата и закова поглед в нея. _Джон Джеймс Темпъл_. Веждите му леко се повдигнаха, сякаш беше изненадан. Прочете името още веднъж, а след това прибра картата в джоба на ризата си редом с тази на Съливан.

— Съжалявам, полковник, но се налага да отнема две минути от времето ви.

Върна се в коридора и задържа вратата. _След вас_. Мъжът се поколеба за момент, после започна да се надига.

— Вие изчакайте тук, госпожице — обърна се към масата Ричър. — Веднага се връщаме.

Адвокатът бавно мина покрай него, влачейки крака.

— Надясно, сър — упъти го Ричър и също повлече крака след него.

Принудително — заради липсата на връзките. Те бяха слабото му място. Юристите не са сред най-наблюдателните хора, но в замяна на това имат мозък и умеят да разсъждават логично. Но на този етап планът му трябваше да се изпълнява бавно. Без прибързване, без паника. Като на забавен каданс. Този човек трябваше да получи достатъчно време за размисъл.

И го получи.