Не се връщай

Четири отговора „да или не“, всеки от тях независим от останалите. Всеки от тях с абсолютен шанс петдесет на петдесет. Но шансът за четири правилни отговора беше едва шест на деветдесет и четири.

_Надявай се на най-доброто_. И Ричър се надяваше. Според него в това имаше известен резон. Статистиката беше хладна и безразлична. За разлика от реалния свят, който невинаги беше такъв. Армията бе несъвършена институция. Дори нейните тилови подразделения като Военния съд бяха несъвършени — например в назначенията си на полов принцип. Висшите постове бяха запазени за мъжете. От което следваше, че защитата на майор от Военната полиция, обвинен в корупция, би трябвало да се възложи именно на един от тях. Тоест шансовете на Сюзан Търнър да получи такъв защитник не бяха точно петдесет на петдесет, а по-скоро седемдесет на трийсет. Муркрофт все пак беше мъж, нали? Бял мъж. Чернокожите военнослужещи бяха добре представени в армията, но делът им не надвишаваше дела на чернокожите спрямо останалото население. Тоест — една осма. Значи шансовете да получи чернокож адвокат бяха приблизително тринайсет на осемдесет и седем.

Освен това Ричър можеше да задържи поне едната от своите адвокатки в сградата толкова дълго, колкото пожелаеше. Достатъчно беше да поддържа разговор с тях. По несъществени теми, следващи една след друга. Можеше да се прави на разтревожен. Можеше да ги държи достатъчно дълго, за да ги отегчи до смърт и да ги накара да забравят професионалното си поведение и добрите си маниери. Следователно шансовете някоя от неговите адвокатки и новият защитник на Търнър да са едновременно в ареста също бяха по-добри от петдесет на петдесет — може би отново седемдесет на трийсет, а дори и по-високи.

Редовните посетители на Дайър знаеха, че северният портал се намира по-близо до ареста и вероятно използваха именно него. Което означаваше, че шансовете на този портал също бяха по-големи от петдесет на петдесет. Ако новият адвокат на Търнър бе редовен посетител. Което беше много вероятно. Надутите академични звезди по-рядко се появяваха на подобни места. Да речем, че в случая шансовете бяха четирийсет и пет на петдесет и пет. Малка разлика, която не можеше да бъде решаваща.

Най-общо казано, шансовете за успешната реализация на плана му бяха над шест процента.

Но не много повече.

При условие, че Търнър изобщо се сдобиеше с нов адвокат.

_Надявай се на най-доброто_.

Ричър чакаше. Отпуснат, търпелив, инертен. Часовникът в главата му отброяваше времето. Три часа следобед. После три и половина. Четири. Столът беше удобен, а килията топла и почти шумоизолирана. Малко звуци отвън стигаха до тук. И всичките приглушени. Но не защото мястото беше уединено като повечето затвори. По-скоро обратното — беше цивилизовано място за цивилизовани хора.

Нещо, което би трябвало да помогне, надяваше се той.

Някъде около четири и половина резето най-сетне изщрака, ключът се завъртя и вратата се отвори.

— Майор Съливан е тук — обяви капитанът върлина.

Време за шоу.

> 17

Високият мъж се отдръпна и го пропусна пред себе си. Коридорът завиваше наляво, после надясно. Ричър се опита да си състави карта на мястото от малкото, което беше видял. Първо беше квадратното фоайе със заключените врати и дежурния сержант, със задния вход зад гърба му. После идваше ред на стаите за разпит от двете страни на къс и тесен коридор. Малките помещения за новозадържаните и придружаващите ги полицаи трябваше да са вдясно, а срещу тях вероятно се намираха по-просторните стаи, които беше забелязал на път за килията си. Те бяха две и най-вероятно го водеха към тях. Бяха предназначени за разговори между арестантите и техните адвокати. Вратите им бяха тесни, с прозорчета от армирано стъкло в горната част.

Мина покрай първата от тях и скришом погледна през прозорчето. Съливан беше там, седнала отляво на масата. Отново с безупречно изгладена униформа и ръце върху затвореното куфарче. Ричър продължи по коридора. Спря пред втората врата и съвсем открито погледна през прозорчето.

Стаята беше празна.

Никакъв клиент. Никакъв адвокат — нито мъж, нито жена.

Нито ези, нито тура.

Все още не.

— Почакай, майоре — подвикна след него капитанът върлина. — Ти си за предната стая.

Ричър се обърна и тръгна обратно. Вратата не беше заключена. Дългият просто натисна дръжката и я отвори. А Ричър се вслуша в звуците, които последваха. Солидно метално изщракване на бравата, слабо стържене на пантите, леко жвакане на силиконовото уплътнение на рамката. Не шумни, но добре различими звуци. Влезе вътре. Съливан вдигна глава.

— Звъннете, когато приключите, госпожо адвокат — каза капитанът.

Ричър се настани срещу Съливан, а капитанът затвори и се отдалечи. Вратата не беше заключена, защото от вътрешната страна нямаше дръжка. Просто една гладка плоскост, на която липсваше нещо. Като лице без нос. Отстрани имаше звънец.

_Звъннете, когато приключите_. Самата стая беше гола, но приятна. Без прозорци, но по-чиста и просторна от стаята на ченгетата. С по-ярка крушка на тавана.

Ръцете на Съливан останаха върху затвореното куфарче.