Не се връщай

Настаниха се на изтърбушената задна седалка и таксито потегли. С ужасно скърцане и друсане, сякаш колелата му бяха квадратни. Но това не му попречи да покрие разстоянието без сериозни инциденти. Минаха зад Мемориала на Линкълн, прекосиха моста и влязоха в окръг Арлингтън. Не след дълго спряха на автобусната спирка пред главния вход на гробището — точно на мястото, откъдето Ричър беше тръгнал двайсет и четири часа по-рано.

И беше описал един доста странен кръг.

На спирката пред портала чакаха неколцина пътници. Всичките бяха мургави и дребни латиноамериканци. Хора на физическия труд — уморени, търпеливи и примирени. Ричър и Търнър се присъединиха към тях. Търнър се вписваше отлично, но не и Ричър. Просто защото стърчеше с една глава над тях и беше два пъти по-едър. И далеч по-светъл. Приличаше на маяк, кацнал на тъмен скалист бряг. Това правеше чакането опасно, а минутите по-дълги. Но автобусът се появи, преди да беше минала дори една полицейска кола. Ричър купи билети и седна до Търнър, която беше заела едно място до прозореца. След което се смъкна ниско на седалката и наведе глава. Автобусът с усилие потегли. По същия път, по който Ричър беше минал предишния ден. Не след дълго подминаха спирката на трилентовия път, на която беше слязъл, а след това започнаха дългото изкачване към щаба на 110-а част.

— Ще се обърнат за помощ към ФБР, защото предполагат, че ще се насочим към други щати — обади се Търнър. — Единственият въпрос е кой ще се обади пръв. Лично аз залагам на градската полиция. Армията най-вероятно ще изчака до сутринта.

— Ще се справим — кимна Ричър. — ФБР няма да прави блокади. Не и тук, на Източното крайбрежие. А има вероятност и да не си помръднат задниците. Просто ще вкарат в компютрите си данните от личните ни документи и банковите ни карти и ще чакат. Това обаче е без значение, защото ние нямаме такива.

— Може би ще наредят на полицейските управления да наблюдават автогарите.

— Ще внимаваме.

— Имам нужда от дрехи — напомни му Търнър. — Поне панталон и яке.

— Разполагаме с деветнайсет долара. Или едното, или другото.

— В такъв случай панталон. Готова съм да разменя якето ти срещу ризата.

— Ризата ми ще ти стои като палатка.

— Доста жени носят мъжки ризи. Широки, разкопчани, много шик.

— Ще ти бъде студено.

— Родена съм в Монтана. Никога не ми е студено.

Автобусът запъшка нагоре по хълма и мина покрай щаба на 110-а част. Старата каменна сграда. Отвореният портал. Войникът в будката. Дневната смяна. Колата на Морган все още беше на паркинга. Боядисаната врата беше затворена. Всички прозорци светеха. Извъртяла се с лице към стъклото, Търнър гледаше базата така, сякаш искаше да я запечата в паметта си. После се облегна назад и каза:

— Надявам се някога да се върна там.

— Ще се върнеш — кимна Ричър.

— Работих много, за да стигна дотук. Страхотно е да командваш такава част. Но ти вече го знаеш…

— Всички ни мразят — отбеляза той.

— Защото си вършим работата.

Автобусът изкачи хълма и зави по следващото трилентово шосе, което водеше към мотела на Ричър. Започна да ръми. Съвсем слабо, но шофьорът включи чистачките.

— Обясни ми още веднъж защо всичко това е моя грешка — обади се Търнър. — Моя и на Афганистан.

Пътят стана равен и автобусът увеличи скоростта. Право към мотела на Ричър. Паркингът беше пуст. Колата със смачканите врати я нямаше.

— Това е единственото логично обяснение — започна той. — Пуснала си лисица в нечий курник и той иска да те накаже. А в случая това е много лесно, защото само ти си знаела какво се случва. Нито дежурният офицер, нито сержант Лийч. Единствено ти. Ето защо ти правят постановка с Кайманите и те арестуват, така че да нямаш никаква комуникация с външния свят. А когато разбират, че адвокат Муркрофт възнамерява да поиска освобождаването ти, го смазват от бой. И проблемът е решен, още на място. Ти си изолирана и не можеш да говориш с никого. Всичко изглежда наред. После обаче откриват, че си разговаряла часове наред с някакъв тип от Южна Дакота. Според слуховете, с бившия командир на твоята част. Дежурният капитан го знае със сигурност — при първото си обаждане му се представих. Може би са го знаели и още много хора, защото, когато се появих вчера, повечето от тях ме познаваха по име. Някой е решил, че ти и аз имаме общи теми. Най-вероятно, свързани с Афганистан. Ти искаш да оправиш бъркотията и може би търсиш съвет от мен.

— Но аз изобщо не съм ти споменавала за Афганистан! — незабавно реагира Търнър.

— Така е, но те не са го знаели. В разпечатките се отбелязва само продължителността на разговора, но не и съдържанието му. А записи не са правени. По този начин аз се превръщам в теоретическа заплаха. Тоест — знам това, което знаят и те. Проблемът не изглежда сериозен, защото шансовете да се появя клонят към нулата. Явно са ме проверили и са разбрали как живея. Но за всеки случай вземат мерки и изравят историята с Голямото куче.

— Не виждам как тя може да им помогне.