Не се връщай

Дъждът беше спрял, но въздухът си оставаше влажен и студен. Центърът на Беривил изглеждаше достатъчно привлекателен, но те поеха пеша в обратна посока, пресякоха жп линията, подминаха някаква пицария и се насочиха към смесения магазин, който бяха зърнали през прозореца на автобуса. Персоналът се готвеше да затваря, а това не беше добре, защото продавачите имаха навика да запомнят първите и последните клиенти. Но ако Търнър останеше с панталона от бойната си униформа, щеше да е още по-зле, затова влязоха вътре и тя бързо си намери брезентов работен панталон — почти същия като на Ричър. Макар и най-малкият размер на щанда, той пак й беше прекалено дълъг и доста широк в талията. Тя обаче реши, че този недостатък може да се превърне в предимство — армейските й ботуши щяха да бъдат добре скрити под дългите крачоли.

Взеха и три комплекта връзки за обувки. Един за нея, втори за Ричър и трети, който щеше да й служи за колан. Направиха покупката по най-незабележимия начин — без да бързат, но и без излишно протакане, нито любезно, нито нелюбезно, с възможно най-малко думи. Тя искаше да се преоблече, но двамата решиха, че някой от продавачите със сигурност ще запомни жена с камуфлажен панталон в края на работното време, която си тръгва с току-що купения.

Магазинът разполагаше с голям паркинг, абсолютно тъмен и пуст по това време. Търнър се преобу без никакви проблеми и изхвърли униформения си панталон в контейнера зад сградата. След това размени якето на Ричър за ризата му и седна на бордюра, за да наниже връзките на ботушите си. Той се настани до нея и направи същото.

Бяха готови за тръгване. В джоба на Ричър бяха останали точно четири долара.

В някои страни по света това беше дневната надница, но в Беривил, Вирджиния, четири долара бяха нищо. С тях не можеха да си купят нито билети за напускане на щата, нито да наемат стая в мотел, нито да си поръчат нещо в околните заведения.

— Преди време спомена, че има различни банкомати — подхвърли Търнър.

— Има — кимна Ричър. — Но не тук, а поне на осемдесет километра напред или назад.

— Гладна съм.

— Аз също.

— Не виждам смисъл да стискаме някакви си четири долара.

— Съгласен съм — кимна Ричър. — Давай да харчим като луди.

Тръгнаха обратно към железопътната линия. Движеха се по-бързо и уверено с новите си връзки. Целта им беше пицарията, която бяха зърнали на идване. Не беше елитно заведение, но още по-добре. Поръчаха си по едно парче пица — той пеперони, а тя формаджо. Плюс кутийка газирана вода, която щяха да си разделят. В резултат останаха с осемдесет цента. Седнаха на един парапет пред железопътната линия и започнаха да се хранят.

— Губил ли си хора, докато беше командир на частта? — попита Търнър.

— Четирима — кимна Ричър. — Сред които една жена.

— Зле ли се почувства?

— Е, не подскачах от радост. Но това е част от играта. Всички знаем с какво се залавяме.

— Ще ми се и аз да загина.

— Била ли си някога на Каймановите острови?

— Не.

— А имала ли си сметки в чужди банки?

— Шегуваш ли се? — изгледа го тя. — С майорската си заплата? Печеля по-малко от някои гимназиални учители.

— Защо си изчакала цял ден, преди да съобщиш за чуждия шпионин, свързан с капитана във Форт Худ?

— На разпит ли ме подлагаш? — изгледа го Търнър.

— Мисля — въздъхна Ричър. — Това е всичко.

— Знаеш защо — каза тя. — Исках да го пипна лично, за да съм сигурна, че нещата няма да се оплескат. Дадох си двайсет и четири часа, обаче не успях да го открия и се обърнах към ФБР. Те трябва да бъдат щастливи, че не си отпуснах цяла седмица.

— Аз бих го направил — въздъхна Ричър. — Дори и месец.

Изядоха парчетата пица и изпиха газираната вода. Ричър избърса уста с опакото на дланта си, която пък избърса в панталона си.

— Какво ще правим сега? — попита Търнър.

— Ще тръгнем през града и ще махаме на стоп, за да ни откарат на запад.

— Тази вечер ли?

— По-добре ли е да спим под някой храст?

— Колко на запад?

— Чак до края. Отиваме в Лос Анджелис.

— Защо?

_Саманта Дейтън_.

_Сам_.

_Четиринайсетгодишна_.

— По-късно ще ти кажа — рече на глас той. — Сложно е.

Прекосиха центъра на града по главната улица, която до кръстовището се наричаше Ист Мейн, а след него вече беше Уест Мейн. Всички витрини бяха тъмни, всички врати — заключени. Беривил несъмнено беше хубаво американско градче, приятно и непретенциозно, но едновременно с това скучно. Не можеше в едно нормално населено място всичко да е тъмно и под ключ толкова рано вечерта.

Продължаваха да крачат напред. Търнър изглеждаше добре с ризата, въпреки че можеше да се нанесе в нея два пъти. Но след като нави ръкавите и направи серия от типично женски движения с раменете и ханша си, ризата изведнъж придоби някаква форма и сега големият размер само подчертаваше крехката й фигура. Косата й все още падаше свободно по раменете. Движеше се енергично и гъвкаво, очите й гледаха все така въпросително, но в тях нямаше нито напрежение, нито страх, а по-скоро нещо като апетит. Ричър не беше сигурен към какво.

Но несъмнено си струва чакането, помисли си той.

Продължиха нататък.