Не се връщай

— Сигурна съм, че има убедителни причини за това, сър. Шестнайсет години са много време, а това означава, че нещата имат политическа окраска. Обикновено това се оказва пълна глупост. Но дори и да не е така, онзи тип със сигурност си го е заслужавал…

Ричър не каза нищо.

— Мислех да ви предупредя още при първата ви поява — добави Лийч. — Най-добрият ви ход беше просто да изчезнете. Но нямаше как да го направя, сър. Съжалявам, но получих изрична заповед…

— Къде е майор Търнър? — попита Ричър.

— Дълга история — въздъхна младата жена.

— И все пак?

— Командироваха я в Афганистан.

— Кога?

— Вчера по обед.

— Защо?

— Имаме наши хора там. Възникнал е някакъв проблем.

— Какъв проблем?

— Не знам.

— И?

— Така и не е пристигнала.

— Сигурна ли сте?

— Абсолютно.

— Къде са я изпратили тогава?

— Никой не знае.

— Кога се появи полковник Морган?

— Няколко часа след отпътуването на майор Търнър.

— Колко часа?

— Около два.

— Даде ли някакви обяснения за появата си?

— Даде да се разбере, че е заради освобождаването на майор Търнър.

— Нещо по-конкретно?

— Не.

— Оплескала е нещата?

Лийч не отговори.

— Говорете свободно, сержант — каза Ричър.

— Не, сър. Нищо не е оплескала. Вършеше си работата по най-добрия начин.

— Значи това е всичко, което знаете?

— Засега — кимна младата жена.

— И никакви слухове, така ли? — попита Ричър. Сержантите по принцип знаеха всичко. Бяха истинска фабрика за слухове. Нещо като униформена версия на таблоидите. Знаеше го от опит.

— Чух още нещо — тихо отвърна Лийч.

— Какво?

— Може би е дреболия.

— Но?

— Може би няма връзка.

— Но?

— Разбрах от сигурно място, че във Форт Дайър се е появил нов арестант.

6

Форт Дайър беше база на пехотата, разположена много близо до Пентагона. Но по думите на Лийч осем години след като Ричър се махнал от армията, било проведено мащабно упражнение по икономии на средства и базата се сляла с Корпуса на морската пехота край Хелсингтън Хаус. В резултат се родила поредната уедрена институция, получила логичното, но тромаво наименование Обединена база „Дайър-Хелсингтън Хаус“. По времето на Ричър Дайър и Хелсингтън Хаус бяха самостоятелни единици с висока репутация, в чийто състав имаше много висши офицери и важни хора. В резултат на това специализираният магазин на Дайър приличаше повече на „Сакс Пето Авеню“, отколкото на „Уол-Март“. А той беше чувал, че магазинът на морската пехота бил още по-добър. От всичко това следваше, че статутът на новото обединение не би трябвало да е по-нисък. Което на свой ред означаваше, че и в килиите му бяха затворени само по-високопоставени хора. В тях едва ли имаше място за пияници и дребни крадци, но положително щеше да има за един майор от Военната полиция с внезапно появили се проблеми. Тоест слухът на Лийч имаше всички шансове да се окаже верен. Арестът на Дайър се намираше северозападно от Пентагона, по диагонал през гробището. На по-малко от осем километра от щаба на Сто и десета специална част. Съвсем наблизо.

— Пехотинци и морски на едно място? — учуди се Ричър. — Как ли се чувстват заедно?

— Политиците са готови на всичко, за да спестят някой долар — отвърна Лийч.

— Ще им звъннете ли да ги предупредите?

— Искате да отидете там? Сега?

— В момента нямам друга работа.

— Имате ли превозно средство?

— Временно да — кимна Ричър.

Нощта беше тиха и тъмна, както обикновено в предградията. Пътуването до Дайър продължи по-малко от десет минути, но проникването в Обединената база се оказа доста по-дълго. Сливането беше станало факт близо четири години след 11 септември, а спестените от него пари очевидно бяха отишли за укрепване на сигурността. Главният портал се намираше от южната страна на комплекса и изглеждаше доста внушително. Навсякъде имаше бетонни „драконови зъби“, които ограничаваха трафика в рамките на една тясна алея, оборудвана с цели три контролно-пропускателни пункта. Ричър беше с овехтелите си цивилни дрехи и нямаше военна карта. Всъщност нямаше никаква карта. Разполагаше единствено с протъркан американски паспорт с отдавна изтекла валидност. В замяна на това обаче използваше служебен автомобил, който правеше добро първоначално впечатление. Военните разполагаха с достатъчно компютри, за да проверят въпросния автомобил, а той самият вече се държеше като офицер на активна служба, появил се в базата посред нощ, очевидно по неотложна работа. Освен това армията разполагаше и със сержанти. Лийч беше задействала мрежата на услугите с помощта на няколко светкавични телефонни разговора. И накрая, Дайър имаше самостоятелен отдел за криминални разследвания, в който, за изненада на Ричър, все още работеха хора, познаващи други хора, които си спомняха името му. В резултат на това само четирийсет и пет минути след като се появи на първата бариера, той се изправи лице в лице с един капитан от Военната полиция, който го покани да влезе в приемната на ареста.

Капитанът беше сериозен, тъмнокож, на трийсетина години. Според пришитата на униформената му риза лента фамилията му беше Уайс. Изглеждаше свестен човек, а поведението му беше дружелюбно. По тази причина Ричър реши да бъде откровен с него.